— Докато се чувствате склонна да ръсите обиди, ваше величество, наистина ще стоя като остров. Да се разбиват вълните — камъните няма да мигнат.
— Насраният трон на Блудния… хайде наливай де, Гаедис!
Отиде до походния нар, седна, потърка очите си с длани и вдигна глава тъкмо когато Гаедис й подаде бокала. Изпи го на един дъх и викна:
— Още, проклет да си! — Гаедис успя да пъхне втория бокал в ръцете на Спакс и забърза да й налее пак. — Да оставим перишите засега. Казваш, че познаваш тези малазанци, Спакс. Какво можеш да ми кажеш за тази адюнкта Тавори?
— Подробности ли? Почти нищо, ваше величество. Никога не съм я срещал и баргастите никога не са се изпречвали на пътя й. Мога да кажа само за малазанската военна терминология — както е оформена от Дасем Ълтър — и за начина, по който се е променяла командната им структура.
— Добре е за начало, но първо, какво означава титлата й? Адюнкта? Сътрудничка? На кого? В какво?
— Не съм сигурен в момента — призна Бойния главатар, след като отпи глътка. — Те са изменническа армия в края на краищата. Защо тогава държи на старата си титла? Защото войниците й са свикнали с нея, предполагам. Или има нещо повече? Ваше величество, адюнктата — доколкото бяхме разбрали — беше ръката, държаща оръжието на императрицата. Нейният убиец, ако щете. На съперници вътре в империята, на външни врагове. Убиец на магьосници — тя носи оръжие от отатарал, неуязвимо за всякакви видове магия.
— Елит значи. Специално избран… колко такива адюнкти има императрицата им?
Спакс се намръщи.
— Мисля, че… само една.
— И тази Малазанска империя — простира се на три континента?
— И повече, ваше величество.
— И все пак Тавори е изменничка. Величината на такава измяна… — Тя бавно поклати глава. — Как може човек да се довери на тази адюнкта? Невъзможно е. Дали тази Тавори не се е опитала да свали императрицата си? Дали не я преследват? Дали врагът, срещу който ще се изправят, не са всъщност малазанските й преследвачи?
Спакс сви рамене.
— Съмнявам се, че Сивите шлемове се интересуват особено. Това е война. Както казахте, лицето на врага е без значение. Колкото до хундрилите, те са се заклели лично на адюнктата, тъй че ще я последват навсякъде.
— А защо биха го направили за една предателка?
— Ваше величество, това не ни засяга. Колкото и да жадуват воините ми за битка, ние се поставихме в тактически неизгодна позиция. В края на краищата щеше да е по-добре да се справим с хундрилите и перишите още в Болкандо, а след това да се заемем с Ловците на кости. Все още е възможно, забележете. Таен емисар до сафините, няколко десетки хиляди монети — и бихме могли да ги изненадаме…
— Не. В края на краищата, Спакс, ако наистина не ни засяга, както казваш, защо изобщо да ги нападаме?
— Точно това изтъквах, ваше величество. Просто отбелязах, че възможността да спечелим тактическо предимство бързо се стапя, при условие, че имаме причина, а ние нямаме.
— Не съм готова да правя такива предположения, Боен главатар. Оттук и дилемата ми. Всичко е точно както го описваш. Никоя от трите чужди армии все още не представлява заплаха за нас. Ясно изразиха желанието си да изчезнат на изток. Не е ли време да изтупаме ръцете си и да се върнем в любимото си отечество?
— Бихме могли, ваше величество.
— Но пък… — Челото й се намръщи. — Добре. Изпратих една дъщеря на изток, по море, Спакс. Много скъпа на сърцето ми дъщеря. Изглежда, двамата сме прокълнати с една и съща слабост: любопитството. Коланси е затихнала. Търговските ни кораби намират само празни пристанища и изоставени села. Пеласиарско море е пусто, без никакъв трафик. Дори големите тралери са изчезнали. И все пак… все пак… там има нещо, може би дълбоко навътре в сушата. Сила, и тя расте.
Спакс загледа мълчаливо кралицата. Не се преструваше. Страхът за дъщеря й — „Богове, жено, нямаш ли достатъчно дъщери, какво тук значи загубата на една?“ — беше искрен. „Твоята наследница? Така ли става в Болкандо? Откъде да знам, след като дори не ме интересува?“
— Призовете я да се върне, ваше величество.
— Твърде късно е, Спакс. Твърде късно.
— Ваше величество — каза Бойният главатар, — да не искате да ми кажете, че тръгваме с чужденците? През Пустинните земи?
Гаедис бе замръзнал на две крачки отстрани. Очите му се бяха вторачили в кралицата.
— Не знам — отвърна след малко Абрастал. — Не всъщност — ние не сме екипирани за такова начинание, нито, предполагам, дори ще бъдем приети. Но все пак… ще се видя с тази адюнкта. — Прикова Спакс с поглед, който говореше, че търпението й е изчерпано, и рече: — Предъвчи добре това, което чу тази нощ, Боен главатар, и ако стомахът ти още ръмжи, не носи оплакванията си в палатката ми.