Спакс сведе глава, след което подаде бокала си на Гаедис.
— Чувам, че слугините ви приготвят банята, ваше величество. Крайно тонизиращ финал за тази нощ, убеден съм. Лека ви нощ, ваше величество, лейтенант.
Излезе и тръгна не към своите кланове, а към биваците на Изгорените сълзи. Хрумнало му беше, когато си представи височайшите предстоящи преговори, че двамата с Гал най-вероятно ще са единствените присъстващи мъже. Възбуждаща мисъл. Не беше сигурен дали Гал ще го погледне така, разбира се, ако слуховете, които бе подочул, бяха верни, но имаше и друг слух, който, стига да беше верен, можеше да ги събере на една черга. „Не си пада по изтънчени вина този Гал. Не, и той си обича бирата, а ако има някаква мярка за мъжественост, тя е точно бирата.“
„Просто мое лично мнение, впрочем. Хайде да видим, Боен водач Гал, дали го споделяш.“
Щом подмина последната редица легионерски палатки, спря и се изплю, за да махне тръпчивия вкус от устата си. „Виното е за жени. Гаедис, обзалагам се, че този номер с тапата е разтворил хиляда меки бедра. Ще трябва да ме научиш някой ден.“
Все едно беше вързала буре ейл на корема си. Кръстът й се беше огънал и кокалите й скърцаха при всяко преместване на тежестта. Мускули трепереха, други бяха смазани от умора. Гърдите й, които и преди не бяха скромни или чевръсти, сега клечаха неспокойно върху издутото на онова проклето буре. Всичко беше издуто и прекалено голямо — как изобщо непрекъснато го забравяше? Разбира се, сред всички тези стонове, охкания и пъшкания мислите й плуваха като през мед. Толкова сладостно бе това потъване. Светът сияеше. Животът ликуваше. Пееше.
— Дърти вещици — измърмори тя тихо, — за много имате да отговаряте.
Нямаше и една поза, в която да може да седи удобно, тъй че Ханават, жената на Гал, се беше захванала да обикаля из лагера всяка нощ. Беше скитащата луна от легендите на своя народ, във вековете преди измяната на сестра й луна, когато любовта все още била чиста и Нощта лежала в прегръдката на Мрака — о, легендите бяха чудати, макар и винаги просмукани с тъга покрай неизбежното изпадане в немилост. Чудеше се дали тези творения — тези приказки от забравени времена — не са нищо повече от жален вопъл на сломена душа. Низвергването идеше след чувствеността, когато бе твърде късно, за да се направи каквото и да било… „Ето това — огледай се! — ето това е направила тя от нас.“
Луната бе спряла да скита. Пленена в мрежите на измамата, тя можеше само да се хлъзга и хлъзга около света, който обичаше — без никога да го докосва, обречена вечно да тъгува за сълзите на любимия си, и нищо повече. Докато, в някое далечно бъдеще, любовта не умреше и с нея всички светли огньове на чудото й — и най-сетне Нощта щеше да намери своя любим, а на свой ред Мракът щеше да я погълне цялата. И това щеше да е краят на цялото съществуване.
Сега обаче Ханават можеше да извърне нагоре очи и да види гледка, която не съвпадаше с пророчеството в легендата. На луната бе нанесен смъртен удар. Тя умираше. И все пак мрежата не я пускаше, а вечно хладната, вечно боязливата й сестра луна продължаваше да гледа. Беше ли убила съперницата си? Доволна ли беше, че вижда предсмъртните гърчове на сестра си? Ханават погледна на юг към извиващите се в дъга все по-близо нефритени копия. Небесата наистина воюваха.
— Чай, Ханават?
Погледът й се откъсна от небесата и се спря на двете жени, седнали край малък огън.
— Шелемаса, Рафала.
Рафала вдигна купа чай с две ръце.
— Виждаме те да минаваш всяка нощ, Махиб. Страданието ти е мъка за очите ни. Ще седнеш ли с нас? Да отпочинат краката ти.
— Бягах от акушерките — рече Ханават, поколеба се за миг, след което се заклатушка към тях. — Будителките на Семето са жестоки — какво му е лошото просто на едно яйце? Да си клякаме и да ги снасяме, големи колкото кокосов орех.
Смехът на Шелемаса бе тих и горчив.
— Но не толкова корави, надявам се.
— И толкова космати — добави Рафала.
Двете жени воини се засмяха.
Много бавно и с пъшкане Ханават седна като третия връх на триъгълника около огъня. Взе купата и я огледа. Калай. Болкандо.
— Виждам, че не сте им върнали всичко.
— Само безполезните неща — отвърна Рафала. — От тях имат много.
— Това е, което толкова ни различава от тях — отбеляза Шелемаса. — Ние не изобретяваме безполезни неща, нито си измисляме несъществуващи нужди. Ако цивилизацията — както я наричат — има точно определение, трябва да е това. Не мислиш ли, Махиб?
Древното почетно обръщение за бременна жена зарадва Ханават. Макар тези двете да бяха млади, помнеха старите порядки и цялото уважение, което тези порядки налагаха към някои хора.