— Може би си права, Шелемаса. Но си мисля, че може би не предметите са тези, които определят една цивилизация — може би са отношенията към тях и към странно завишената цена, която им се приписва. Привилегията да правиш безполезни неща е важното нещо, защото тя предполага богатство и изобилие, охолство и всичко останало.
— Мъдри слова — промълви Рафала.
— Чаят е достатъчно сладък — отвърна Ханават.
Младата жена се усмихна — прие смирено леката забележка.
— Детето рита — каза Ханават — и с това ми обещава истината, която ни чака. Трябва да съм била луда. — Отпи от чая. — Каква е настойката?
— Сафинска — отвърна Шелемаса. — Казват, че действала успокояващо на стомаха, а при чуждата храна, която ядем напоследък, такова успокоение ще е добре дошло.
— Може би ще успокои и детето — добави Рафала.
— Или ще го убие на място. В този момент всъщност ми е все едно кое от двете. Вслушайте се в предупреждението на тази нещастна Махиб: направете го веднъж, за да разберете какво значи то, но после спрете. Не позволявайте на влечугите на съня да се връщат в мислите ви и да ви шепнат за блаженството на бременността. Змията мами, за да смекчи спомените ти. Докато не остане нищо освен облаци и мириса на цветя в черепа ти — и докато си го разбрала, правиш го отново.
— Защо да мами, Махиб? Не са ли децата най-големият дар за жените?
— Така си казваме непрекъснато, на себе си и една на друга. — Отпи още чай. Езикът й изтръпна, все едно беше близнала разрязано люто чушле. — Но неотдавна с мъжа ми поканихме децата ни на семейно празненство и ох, какво празненство беше. Бяхме като изгладнели вълци, мъчещи се да решат кой от нас е безпомощното теле на бедерин. Цяла нощ подмятаха насам-натам проклетата вмирисана кожа, всяко прокълнато да си я навлече поне веднъж, докато накрая не решиха да я заметнат върху двама ни. Беше, с две думи, забележителна семейна среща.
Двете по-млади жени си замълчаха.
— Родителите — продължи Ханават — могат да изберат да имат деца, но не си избират децата. Нито децата могат да изберат родителите си. Тъй че има обич, да, но има също така и война. Има съчувствие и има отрова и завист. Има мир и този мир е умореният покой между борбите за власт. Има, в редки случаи, искрена радост, но всеки път този скъп, изумителен миг угасва и на всяко лице виждаш сянка на тъга — сякаш току-що намереното ще се запомни завинаги като нещо изгубено. Можеш ли да изпитваш носталгия към току-що отминалото мигновение? О, да, и вкусът е горчиво-сладък. — Допи чая. — Онова шепнещо влечуго — то изшепна в мен последната си лъжа. Удуших кучката. Вързах врата и опашката й за два коня. Сбрах кокалчетата на пръстите си и я пръснах на прах, а после духнах тази прах на противни ветрове. Взех кожата й и я направих на препаска за най-грозното псе в лагера. После взех това псе и…
Рафала и Шелемаса се смееха и смехът им звучеше все по-силен с всяка щура мъст, описана от Ханават.
Други воини, около други малки огньове, вече се озъртаха към тях и се усмихваха, видели как старата бременна Ханават забавлява две млади жени. А бяха обзети от любопитство, а и от смътно безпокойство навярно, защото жените имат могъщи тайни и никоя не е по-могъща от тайните на бременна жена — стига само да погледне човек в лицето на една Махиб, за да разбере това. Жените ги поглеждаха, но също като мъжете с тях бяха твърде далече, за да чуят думите на Ханават, и също се усмихваха. Дали за да успокоят мъжете до себе си? Може би. Но и да беше така, изражението бе инстинктивно — преструвка, породена от навика.
Не, усмихваха се на настойчивия шепот на своите влечуги от сънищата, изпълнили главите им. „Детето вътре. Такава радост! Такава наслада! Остави мечовете, о, красиво създание, и запей на Будителките на Семето! Улови погледа му и виж как влиза в ритъма — мракът зове и нощта е топла!“
Мирис ли някакъв се разнесе из въздуха? Лъхна ли над целия лагер на Изгорените сълзи на Хундрил?
В походната си палатка Бойният водач Гал седеше с корем, пълен с ейл, натежал като буре на колана му, и гледаше преценяващо високата жена с желязната коса, която крачеше напред-назад пред него. До рамото му седеше гилкът баргаст Спакс, по-пиян и от него, и зачервеният му размътен поглед също следеше Смъртния меч, докато тя се мъчеше да изтръгне от Гал и най-малката подробност, свързана с малазанците. Откъде се бе появила тази внезапна неувереност? Не бяха ли се заклели перишите да служат на адюнктата? О, ако можеше кралица Абрастал да види това, на което бе свидетел сега той! Но пък нея щяха да я интересуват все маловажни неща, нали? Жадна да разбере дали великият съюз отслабва… и така нататък.