И през цялото време щеше да изпуска главното, нещата, които наистина бяха интересни и пряко свързани с тази сцена.
Жената на Бойния водач не се виждаше никъде и на Спакс вече му беше хрумнало, че може би е време да си тръгва. Кой знае дали или кога Кругава най-сетне щеше да забележи погледа в очите на Гал — и какво можеше да направи той тогава? Но вместо да си тръгне, седеше в кожения клуп на трикракото столче, твърде удобно, за да може да помръдне, и твърде замаян, докато тя мяташе стрела след стрела в мишената си, наречена Гал. Кога щеше да разбере, че човекът е престанал да отговаря? Че докато тя продължаваше да напада и напада, той отдавна бе престанал да се отбранява? Толкова му се искаше да види този момент — изражението й, да, за да може да го отнесе със себе си и да си го припомня дълго.
Какво беше нужно, за да забележи? „Ако гъсокът ми проточи врат и вирне глава ли? Това дали ще свърши работа? Я как само му се иска да се измъкне изпод дрехите! Богове на бездната, и похотливи погледи не са го правили това.“
Трябваше да си тръгва. Но щеше да се наложи да го извлекат от палатката. „Хайде, Кругава, ти можеш да го направиш. Знам, че можеш. Погледни пак, жено, мъжа, на когото говориш.“ Не, нямаше да ходи никъде.
О, но тази жена беше крайно възбудена. Нещо свързано с отслабваща решимост или пък беше изгубена увереност — внезапно появила се заплаха от редиците на самите Сиви шлемове. Някой липсващ в командната структура, нужният баланс е нарушен. Млад мъж с плашещи амбиции — о, проклети блатни духове! Твърде пиян беше, за да проумее това!
„Защо седя тук?“
„Какво говори тя? Обърни внимание, Кругава! Остави го него — не можеш ли да видиш как се е издуло това? Никой не иска гъсокът да кряска, ела и го удуши, жено! Аз ще ти облекча възбудата. Да, само да разбирахте това вие, жените. Всеки ваш отговор е ей тук, между краката ми.“
„Половината свят е затънал в невежество!“
„Половината свят…“
„Гъсокът вири глава…“
21.
„Град на тъмнината, виж как тази тъмнина скрива грозното ти лице.“
Бяха на моста. Беше се подпряла тежко на рамото му, едновременно облекчена и раздразнена от флегматичната му сила.
— Но ти не виждаш, нали?
— Санд?
Тя поклати глава.
— Все едно. Въздухът е оживял. Можеш ли да го усетиш? Уидал, можеш ли да усетиш поне това?
— Твоята богиня — отвърна той. — Оживяла, да. Оживяла със сълзи.
Вярно беше. Майката Тъма се беше върнала с горест, обгърната от скръб. Мракът свиваше безпомощно юмруци като вдовица, мъчеща се да задържи всичко, което е изгубила. „Изгубила, да, нещо е било изгубено. Вече не е извърнала гръб, а тъгува. Очите й са сведени. Тя е тук, но зад було. Майко, превръщаш това в най-горчив дар.“
Силата й се възвръщаше бавно. Спомени като вълци, святкащи със зъби от всички страни. Карканас. Сандалат се вкопчи в дясната ръка на Уидал и усети здравите му мускули, стегнатите въжета на волята му. Беше от мъжете, които са като тънко изкован меч, прибран в корава кожа, криеща сърцевина, която би могла да се огъне, ако потрябва. Не го заслужаваше. Това беше брутално ясно. „Вземи ме заложница, съпруже. Това поне ще го разбера. Това поне знам как да го понеса. Макар че и то ще свърши накрая… не, престани да мислиш по този начин. Това е спомен, който никой тук не заслужава.“
— В града има огньове.
— Да. Той е… обитаван.
— Диваци в руините?
— Не, разбира се. Това са шейките. Намерихме ги.