— Успели са значи.
Тя кимна.
На няколко крачки от края на моста Уидал спря.
— Санд. Кажи ми пак защо поиска да ги намерим. Искаше да ги предупредиш, нали? За какво?
— Твърде късно е за това. Галан ги отпрати, а сега духът му ги тегли обратно. Той ги прокле. Каза, че могат да заминат, но след това ги накара да си спомнят достатъчно — просто достатъчно, — за да ги принуди да се върнат.
Уидал въздъхна. Изражението му показваше, че не е убеден.
— Хората трябва да знаят откъде са дошли, Санд. Особено ако са живели поколения, без да знаят. Те бяха неспокоен народ, нали? Какво според теб ги правеше неспокойни?
— Тогава всички сме неспокойни, Уидал, защото в сърцевината си никой от нас не знае откъде е дошъл. Нито къде отиваме.
Той се намръщи.
— Всъщност никой не го интересува много. Добре, нека да е по твоему. Тези шейки бяха прокълнати. Ти не стигна навреме при тях. Сега какво?
— Не знам. Но колкото и андийска кръв да е останала в тях, удавена е в човешката. Ти ще намериш близост при тях, а това е нещо.
— Имам цялата близост, която ми трябва, в теб, Санд.
— Мило, но глупаво — изсумтя тя. — Погледни го ето така тогава. Аз съм от земята — тази земя. Ти си от морето — далечно море. А шейките? Те са от Брега. И виж ни сега, стоим на един мост. — Замълча и стисна устни. — Почти мога да видя лицето на слепия поет. Почти мога да го видя как кима. Когато скръбта е твърде много, Уидал, ние дерем очите си. Що за народ би могъл да направи такова нещо?
Той сви рамене.
— Не те разбирам, Санд. Много сложни са мислите ти.
— Шейките са у дома, а в същото време са по-изгубени от всякога. Прости ли им Майката Тъма? Ще им даде ли своя град? Ще им дари ли наследството на Тайст Андий?
— Значи все пак идването ти тук има някаква цел, Санд.
Тя се вгледа в очите му. Състраданието му я уязви.
— Какво имаш предвид?
— Трябва да убедиш Майката Тъма да направи всичко това. За шейките.
„О, съпруже. Аз бях заложница. А след това… а след това изгубих и това.“
— Майката Тъма няма време за такива като мен.
— Кажи ми, какъв е смисълът на това да си заложница?
Беше уловил мислите й. Тя извърна глава и се загледа в затлачената с отломки река, влачеща се под моста. „Тъмни води…“
— Първите Фамилии влязоха в раздор. Властта беше капризна вълна. Ние бяхме монетите, които си разменяха. Докато не бяхме изразходени, докато… — „Оставахме неопетнени…“ — оставахме каквито сме, в битките нямаше много кръв. Превърнахме се в разменната монета на властта. — „Но боговете не чувстват. Златото не мечтае. Златото не копнее за мъжка ръка, стягаща се около него. Можеш да ни спечелиш, можеш да ни загубиш, но не можеш да ни изядеш. Можеш да ни скриеш. Можеш да ни излъскаш до блясък и да ни окачиш на верижка на шията си. Можеш да ни заровиш, можеш дори да всечеш образа си в нас, но в следващия сезон на огън всичко ще изчезне.“
„Не можеш да ни изядеш и не можеш да ни начукаш. Да, това не можеш.“
— Санд?
— Какво?
— Заложниците убиваха ли ги?
Тя поклати глава.
— Чак накрая. Когато всичко… се разпадна. Достатъчно е да се наруши само едно правило — заговори тя с помръкнал от спомените ум. — Един закон. Нарушение, което никой след това не отчита. Щом се случи това, щом стъписването отмине, всеки закон рухва. Всяко правило за поведение, всякакво приличие, всичко изчезва. Тогава хрътките у всеки един от нас се развихрят на воля. В този момент, Уидал… — Вгледа се в очите му, неотстъпчива пред тъгата, която виждаше в тях, — всички ние показваме истинската си същност. Ние сме не зверове — нещо много по-лошо сме. Там, дълбоко в себе си. Виждаш го: пустотата в очите им, докато се вършат от ужасни по-ужасни неща, и никой не чувства — никой не чувства нищо.
Той я прегърна и я притисна до себе си. Тя цялата трепереше. Отпусна глава на рамото му и продължи приглушено:
— Беше се отрекла от нас и така трябваше да си остане. Ще й кажа… иди си… не бяхме достойни тогава, не сме и сега. Ще кажа на теб… на нея…
— Санд…
— Не, ще я помоля. Отвърни се. Моля те, моя любов, отвърни се.
— Санд. Шейките…
Мостът под тях сякаш се разлюля. Тя се вкопчи в него.
— Шейките, любов моя. Намериха ни.
Сандалат стисна очи.
„Знам. Знам.“
— Е?
Бревити намести оръжейния си колан.
— Какво „е“?
— Да идем ли да поговорим с тях, любов моя?
— Не, нека просто си стоим тук. Може би ще си идат.
Пити изсумтя и тръгна, като мърмореше:
— Тъмно, тъмно, тъмно. Всичко е тъмно. До гуша ми дойде от тъмно. Ще подпаля гората и може би няколко сгради. Огън, това е решението. И фенери. Гигантски фенери. Факли. Светилници. Бяла боя.