— Чак до тях ли ще продължаваш така? — попита Бревити, забързана на крачка зад нея.
— Оная жена все едно е излязла от някой от стенописите в храма.
— Може и да е.
— И после какво? Изгубила ли се е? Наблюдателят ни ги видя да идват по пътя. Тц. Работата е там, че нейният народ е построил този град. Има повече права над него от шейките. А това е проблем.
— Казваш, че няма да й харесат новите съседи? Толкова по-зле. Разполага само с един мъж. Освен това изглежда болнава.
Спряха, понеже вече се приближаваха към двамата непознати. Мъжът — продължаваше да крепи жената в ръцете си — каза:
— Здравейте.
Търговската реч. Пити кимна за поздрав.
— И на вас. Мекрос?
— Добро предположение. Казвам се Уидал. Вие сте ледерии, не шейки.
— Добро предположение — отвърна Пити. — Ние сме Почетната гвардия на кралицата. Аз съм капитан Пити, а това е капитан Бревити. Жена ви болна ли е?
— Тя е Тайст Андий. Родена е в този град.
— О. — Пити погледна приятелката си с мълчаливия въпрос: „А сега какво?“
Бревити се покашля.
— Е, ами, щом се връща у дома, най-добре да я заведем вътре.
При тези думи жената най-сетне вдигна глава и ги погледна.
Пити затаи дъх, а Бревити до нея трепна.
— Благодаря ви — промълви Тайст Андий. По лицето й се стичаха сълзи.
— Да ви предложим още едно рамо?
— Не. — Отдръпна се от ръцете на Уидал, изправи се и се обърна към портата. — Готова съм.
Пити и Бревити ги оставиха да тръгнат напред. Щом се отдалечиха на няколко крачки, Бревити дръпна Пити за ръкава и прошепна:
— Видя ли лицето й?
Пити кимна.
— Не е просто като онези на стенописите, Пити. Тя е една от тях! Кълна се!
— Страничното помещение, първото отляво в олтарната зала — единственото без каменни ложета. Тя е там вътре. С десетина други. Имат белезници на китките.
— Точно така! Една от тях е!
„Нищо чудно, че не се радва на връщането си у дома.“ Пити прошепна:
— Щом влезем, отиваш да доведеш вещиците. Ако Товис и Йедан са се върнали, взимаш тях, а не вещиците.
— Така ще е по-добре — отвърна Бревити. — Вещиците още са пияни.
— Не са сериозно пияни.
— Знам какво говоря. С тия шаващи очи… Похотливи очи. Онова пиянство, дето кара жената да я е срам, че е жена.
— Не са пияни. Казах ти. Тъй че ги доведи, ясно?
— Добре. Все пак трябваше да ги погребем, когато имахме шанс.
Сянката на арката на портата ги загърна като шал. Сандалат бавно издиша. Всепроникващото присъствие на Майката Тъма изпълваше града и тя усети как се изцеди умората, щом силата на богинята я докосна, но благословът бе някак… равнодушен. Все още я имаше скръбта, ужасяващо прясна — като наново отворена рана или нещо друго? Не можеше да го определи. „Значи… скръбта не свършва. А щом ти не можеш да я оставиш, Майко, каква надежда имам аз?“
Нещо докосна ума й. Признание, мигновено разпознаване. Съчувствие? Тя въздъхна.
— Уидал, ще вървиш ли с мен?
— Разбира се — нали точно това правя, Сандалат.
— Не. До храма. Терондаи. — Погледна го в очите. — Куралд Галайн. До самото подножие на Майката Тъма.
— Какво има там? — попита той, взрян в лицето й.
Тя се извърна към двете ледерийски жени, застанали на няколко крачки по-назад.
— Споменахте за кралица.
— Сумрак — отвърна Пити. — Ян Товис.
— И брат й — добави Бревити. — Йедан Дериг, Стражът.
— Трябва да ида до храма — каза Сандалат.
— Чухме.
— Но бих искала да говоря с нея.
— Няма ги — каза Пити. — Отидоха в гората. Когато вещиците най-после се съвзеха, казаха, че двамата — Товис и брат й — са заминали до Първия бряг. Това беше след като бяха в храма — кралицата и принцът имам предвид. Вещиците изобщо не искат да се доближат до храма.
Сандалат кривна глава и попита:
— Защо толкова ви изнервям, капитане?
— Не си се променила много — изтърси Бревити.
— Не съм… какво? О! В Скерала — Камерата на Заложниците.
Пити кимна.
— Само че вещиците казаха, че този град е умрял преди много, много време.
— Не — рече Бревити. — Само много време.
— Добре де — отсече Пити и я изгледа намръщено. — Само много.
Сандалат извърна очи към съпруга си.
— Този свят е прероден. Майката Тъма се е върнала и сега ни гледа. Шейките също са се завърнали. Кой още липсва? Тайст Андий. Моят народ. Искам да разбера защо.
— А мислиш ли, че тя ще ти отговори? — попита Уидал, но думите му не прозвучаха съвсем като въпрос и това събуди любопитството й.
— Съпруже. Тя ти е говорила?
Той се намръщи. После кимна неохотно.
„Но не на мен. Майко Тъма, толкова ли съм съгрешила в очите ти?“
Не последва безмълвен отговор на това. Присъствието си остана равнодушно, сякаш глухо за Сандалат, глухо и преднамерено сляпо. „Не е честно. Не е честно!“