— Ние дойдохме първи — изръмжа Скуиш.
Бревити примигна.
— Градът е голям, вещице. Е, идвате ли?
— Къде е тя? — попита Пули.
— В храма.
„Лоша новина. Най-лошата.“
— Е, добре — сопна се тя.
Йедан Дериг бе извървял над хиляда крачки по безплътния Първи бряг, но сега най-сетне се връщаше. И Ян Товис видя, че в едната си ръка носи меч. Оръжието проблясваше в зелено на падащата ярка лазурна светлина. Острието беше дълго колкото мъжки крак и в същото време по-тънко от длан. Полукръгъл телен предпазител обрамчваше дръжката. Той се приближи до нея. Очите му грееха.
— Меч Хуст, сестро.
— И е изцерен.
— Да.
— Но как може един счупен меч да порасте отново?
— Закален е в драконова кръв — отвърна той. — Оръжията Хуст са безсмъртни, неподатливи на никаква развала. Могат да разцепят на две други остриета. — Вдигна меча. — Това е петоръжен меч — изпитан е срещу пет, пресякъл ги е всичките. Сумрак, няма по-доброкачествен меч от този. Бил е притежание на Хустас, Майстора на самия Дом — само деца на Ковачницата са могли да притежават такива оръжия.
— А жената го е захвърлила.
— Това е загадка — рече Йедан Дериг.
— Била е ескорт на Галан…
— Остави това. Въпросът е как петооръжният меч Хуст изобщо се е счупил.
— А. Разбирам.
Той се огледа.
— Времето тук се разтваря, толкова близо до Морето на Светлината. Много дълго бяхме далече от народа си…
— Не по моя вина.
— Вярно. По моя. Все едно. Време е да се връщаме.
Ян Товис въздъхна.
— Какво да правя? Да намеря двореца и да се тръшна на трона, който намеря там?
Мускулите на челюстта му се стегнаха под брадата и той извърна очи.
— Имаме да организираме много неща. Персонал за двореца, офицери за гвардията. Работни екипи. Богата ли е на риба реката? Ако не, сме в беда — запасите ни са изчерпани. Ще расте ли зърно тук? Тъмнината като че ли храни някак дърветата и храстите, но все пак сме изправени пред гладен сезон, докато нещо узрее.
Дори само този списък я изтощи.
— Остави това на мен — каза Йедан.
— А за кралицата — безделие. Ще полудея от скука.
— Трябва отново да посетиш храма, сестро. Той вече не е празен. Трябва да бъде осветен отново.
— Аз не съм жрица.
— Кралската кръв ще стигне.
Тя го погледна рязко.
— Нима. Колко?
Йедан сви рамене.
— Зависи.
— От какво?
— От това колко жадна е тя.
— Ако ме изцеди съвсем…
— Заплахата от скука ще се окаже неоснователна.
Кучият син отново намираше себе си. Ум, сух като мъртъв оазис, с изсъхнали палмови листа, хрущящи като смеха на скакалци. Проклетият меч Хуст и илюзията за връщане у дома. Брат. Принц Убиец на вещици. Беше чакал за това целия си живот. Докато тя не беше. „Не вярвах в нищо. Дори в отчаянието си. Вървях студена като призрак, обречен да повтори пътя на жизнения си провал. И кръвта ми — богове на бездната — кръвта ми. Този свят иска твърде много от мен.“
— Сестро, нямаме много време.
Тя се сепна.
— Какво имаш предвид?
— Шейките — самият импулс, който те тласна да ни поведеш по Пътя на Галан — всичко това бе предназначено да ни доведе тук. Карканас, Първият бряг. Трябва да разберем защо. Трябва да открием какво иска богинята от нас.
Ужас прониза Ян Товис. „Не.“ Очите й се вдигнаха покрай Йедан към Първия бряг, към бурната стена от светлина — и безбройните смътни фигури зад булото. „Не, моля те. Не пак.“
— Яхвай коня, сестро. Време е да се връщаме.
След достатъчно време, след ужасен низ от векове, преживените смъртни съдби се стъпкваха, смачкваха се пласт върху пласт. Подробности се оглаждаха до неразличимост. Дела се опразваха от смисъл, кухи като мехурчета в пемза. Сънища се стриваха на зрънца разноцветен пясък, който се ронеше при допир. Поглеждането назад бе неприятно и колкото по-необятно беше полето утайка, толкова по-грозна беше гледката. Секул Лат беше избрал някога изгърбено, изкривено тяло, за да носи наследството от безконечното му съществуване. Красотата и благородната осанка — след всичко, което бе направил — бяха, по негово мнение, твърде двулични, за да се понесат. Не, във външния облик той търсеше правосъдие, телесната форма на наказанието. И точно това бе подразнило толкова Ерастас.
Секул се изкушаваше отново да влезе в онова изгърбено тяло. Светът взимаше тези плоски утаечни слоеве и ги изкривяваше в изтерзани форми. Разбираше го. Одобряваше тези налягания и болезнените гледки, които сътворяваха те в камък и плът.
Небето бе кървавочервено и безоблачно, голата камениста пръст — наситена с жилки оранжеви и жълти минерали. Скулптирани от вятъра скалисти плата обрамчваха хоризонта около равнината. Този лабиринт не притежаваше име — или той поне не му знаеше името. Все едно, то отдавна беше изтрито и заличено.