Килмандарос крачеше до него с леко накуцваща походка, за да не ги изпревари. Беше приела любимия си облик, зверски и изгърбен, извисена над двамата си спътници. Чуваше хлъзгавия й дъх — навътре и навън от дробовете й, с ритъм толкова несъгласуван с неговия, че той се чувстваше странно бездиханен. Майка или не, присъствието й никога не носеше утешение. Загърнала се бе в несдържана злост като в козиняво наметало.
Тя беше едната страна на равновесието, Секул го знаеше. Винаги го беше знаел. Сътворението бе личната й омраза и отговорът му бе унищожението в ръцете й. Тя не виждаше ценност в реда, поне в реда, налаган от разумна воля. Подобни усилия за нея бяха оскърбление.
Килмандарос все още бе почитана в безброй култури, но усещането не беше никак приятно. Носеше хиляди имена, хиляди лица и всяко от тях бе източник на смъртен ужас. Унищожителка, изтребителка, всепоглъщащата. Юмруците й проговаряха в жестоките стихии на природата, в срутени планини и давещи порои, в разцепващата се земя и в реките разтопена лава. Небесата й винаги бяха тъмни, кипящи и подпухнали. Дъждът й беше дъжд от прах, пепел и въглени. Сянката й унищожаваше живот.
Форкрулските стави на крайниците й и техните невъзможни движения често се възприемаха като физическо доказателство, че природата е объркана. Прекършени кости, които въпреки това връхлитат отгоре ти с огромна, неумолима сила. Тяло, което може да се усуква до безумие. Сред вярващите тя олицетворяваше развихрянето на яростта, отказа от разум, отхвърлянето на реда. Култът й славеше пролятата кръв, разчленяването и добродетелта на злобното насилие.
„Скъпа майко, какви уроци имаш за своя син?“
Ерастас крачеше напред, мъж убеден, че знае къде отива. Световете очакваха насочващата му ръка, онова подтикване, което твърде често подканяше Килмандарос за замаха на безумното й рушене. И все пак между тях двамата беше Секул Лат, Богът на Добрия и Лошия шанс, Хвърлячът на ашиците. Можеше да се усмихне с насмешката на милостта или можеше да плюе и да обърне гръб. Можеше да оформя всеки миг от насилието на майка си. Кой да живее, кой да умре? Решението бе негово.
Неговият култ бе най-чистият. Така беше открай време и така щеше да си остане завинаги. На който и бог или богиня да се молеше някой смъртен глупак, Секул Лат бе съдникът на всичко, което търсеха. „Спаси ме.“ „Спаси ни.“ „Направи ни богати.“ „Направи ни плодоносни.“ Боговете обаче изобщо не чуваха молбите на поклонниците си — те не стигаха до тях. Нуждата и желанието впримчваха всички молитви и ги отпращаха в царството на Секул.
Можеше да се отвори, дори сега, за воплите на безбройните смъртни — всичките до един умоляваха за миг от времето му, за погледа му. За благослова му.
Но отдавна беше престанал да слуша. Беше създал Близнаците и им бе оставил да наследят тази жалка игра. Как може да не се умориш от тази литания от молитви? Всяко едно отделно желание, толкова сърдечно, неизбежно се свеждаше до възел от гадост. За да спечелиш за себе си, някой трябва да загуби. Радостта се откупува с купища скръб. Триумфите се извисяват над грамади от кости. Спаси детето ми? Друго трябва да умре. „Равновесие! Всичко трябва да е в равновесие! Може ли съществуванието да е по-жестоко от това? Може ли справедливостта да е по-празна? За да те благословя с успех, трябва друг да благословя с неуспех. На този закон трябва да се преклонят дори боговете. Сътворение, унищожение, живот, смърт — не, до гуша ми е дошло от това! От всичко това!“
„Оставям го на моите Опонн. Близнаците трябва вечно да стоят един срещу друг, иначе съществуванието се разпада.“
Да, до гуша му беше дошло от смъртна кръв.
Но безсмъртна кръв, ах, това беше друга работа. С нея би могъл да… би могъл… какво? „Мога да разбия опорната точка. Мога да запокитя и строша везните. Бездруго всичко е безсмислено — Че’Малле се погрижиха за това. Издигаме се и пропадаме, но всеки път цикълът се подновява, издигането ни никога не е толкова високо като последния път, а пропадането на свой ред ни отнася все по-надолу. Смъртните са слепи за тази спирала. Всичко ще свърши. Енергиите ще изгубят силата си и всичко ще се разпадне.“
„Видял съм го. Зная какво предстои.“
Ерастас търсеше възкресение, но това, което търсеше, бе невъзможно. Всяко поколение богове бе по-слабо — о, крачеха гордо напред, блеснали от сила, но това беше блясъкът на младостта и той бързо се разсейваше. А смъртните им поклонници, те също, в своя мъничък, орязан живот потъваха в цинично безразличие и онези от тях, които все още таяха в себе си някаква вяра, скоро се отдръпваха по ъглите озъбени в ревностния си, сляп фанатизъм — там, където слепотата бе добродетел и времето можеше да се забави до спиране и след това да се изтласка назад. Безумие. Глупост.