— Дерагот.
— Да. Знаеше, че го преследвате. Трябваха му съюзници. Но ние бяхме оковани и той не можа да разбие веригите. Затова предложи да вземе душите ни — и ни донесе труп. На жена. Тайст Андий.
— Къде го е намерил? — попита Олар Етил. — Коя беше тя?
— Така и не ни каза. Но когато привърза душите ни към нея, ние станахме… неоковани. Помислихме си, че сме освободени. Заклехме се да му служим.
— Но не го направихте, нали?
Кърдъл се поколеба.
— Предадохте го.
— Не! Не беше така! Всеки път, когато се опитвахме да се превъплътим в истинската си същност, веригите се връщаха! Всеки път се озовавахме отново в Емурлан! Бяхме безполезни за него, не разбираш ли?
— Но сега можете да намерите истинските си същности…
— Не задълго. Никога задълго — отвърна Кърдъл. — Ако се задържим в облика си на Елейнт, веригите ни намират. Връщат ни. Тези кости, които виждаш — само това можем. Можем да вземем тяло, едно или две, и да съществуваме в тях. Но това е всичко. Да можехме да се доберем до трона, щяхме да разбием оковите си! Можехме да избягаме от затвора си!
— Никога няма да спечелите онзи трон — заяви Олар Етил. — А в това, което сте, за жалост сте безполезни за мен.
— Велика Древна! Ти можеш да счупиш тези вериги!
— Бих могла — отвърна тя. — Но нямам причина да го правя. В края на краищата защо да си навличам омразата на Ходещия по ръба? Или на Килмандарос? Не, те са ви оковали с основание. Ако не се бяхте стремили към трона, щяхте да живеете свободни.
— Вечно наказание. Кой заслужава това? — попита с горчивина Кърдъл.
Олар Етил се изсмя.
— Вървяла съм с Т’лан Имасс. Не ми говорете за вечно наказание.
Думите й стъписаха Торент. Той я погледна и се намръщи.
— Ти си им го направила, гадателко на кости. А сега го наричаш наказание? Онези Имасс. Какво ти направиха, че да ги накажеш за цяла вечност?
Тя му обърна гръб.
— Духове на земята! — възкликна Торент. — Наистина е било наказание! Олар Етил — онзи Ритуал — ти си ги проклела! Виж се…
Тя се обърна рязко.
— Да! Виж ме! Не избирам ли да нося това проклятие? Тялото ми, собствената ми плът! Какво повече мога да направя…
— Но да носиш угризението си? — Загледа я с ужас. — Окаяно, жалко същество. Какво беше? Високомерна обида? Зарязана любов? С друга жена ли спа мъжът ти? Защо си ги проклела за цяла вечност, Олар Етил? Защо?
— Ти не разбираш…
Телораст избра точно този момент, за да се изтръгне от хватката й. Скочи леко на земята и драсна на няколко крачки встрани, а Кърдъл бързо заситни и спря до нея. Олар Етил се вторачи за миг в двете същества — или поне така му се стори.
— Защо не ги оставиш? — попита Торент. — Гадателко на кости. Остави ги всички на мира.
— Не! Нямам никакъв избор — никакъв! Вие смъртните сте такива глупци — просто не го разбирате, нищо не разбирате!
— Какво трябва да разбирам!? — викна Торент.
— Опитвам се да спася жалкия ви животец! На всички вас!
Той я гледаше и мълчеше. Тя бе стиснала юмруци.
— Ако нашето спасение, Олар Етил, означава да държиш в плен душите на Т’лан Имасс, тогава аз, като жалък смъртен, ти казвам: твърде много е — промълви Торент. — Освободи ги. Нас остави да умрем.
Тя изсумтя… но той усети, че думите му са я потресли.
— Готов си да говориш от името на цялото човечество ли, Торент, последният от Оул? Ти, който мечтаеш само за край?
— Направи го смислен и няма да негодувам.
— Всички искаме това — изхриптя тя.
— Освен това — каза Торент — борбата не е тяхна. Отговорността не е тяхна. Нито твоя. Изкупление ли търсиш, гадателко на кости? Намери друг начин. Който не поглъща души. Който не слага окови на цял народ.
— Толкова малко знаеш — заговори тя с презрение. — Т’лан Имасс — моите Т’лан Имасс — знаеш ли изобщо какво са те?
— Не съвсем. Но успях да сглобя достатъчно. Всичките ти разговори с непознати и когато говориш с тъмнината нощем — когато си мислиш, че спя. Ти командваш армия — и бойците ти са подръка. Пленени в твоя Ритуал. Олар Етил, отнасяш се с тях като с роби.
— Трябват ми.
— Но ти не им трябваш, нали?
— Аз ги призовах! Без мен щяха да са прах и нищо повече!
— Може би точно това искат — отвърна той.
— Още не. Още не!
Торент подръпна юздите и викна на скелетчетата:
— Вие двете! Ето моето предложение. Никой, колкото и да е покварен, не заслужава вечно наказание. Ще потърся начин да освободя душите ви. В замяна вие ми пазите гърба.
Кърдъл скокна напред.
— От кого?
Той кимна към Олар Етил.
— От нея, за начало.
— Можем! — извика Телораст. — По-силни сме, отколкото си мисли тя!