К’Чаин Че’Малле бяха на тази земя. Убийците на жена му, на децата му. Гнусните им масла се бяха просмукали в тази прашна земя; люспите им бяха шепнали из сухия въздух. Бяха близо.
Омразата умираше с Ритуала Телланн. Така се твърдеше, така вярваше всеки Т’лан Имасс. Дори войната срещу Джагът се бе оказала хладна, безчувствена процедура. Душата на Калт Урманал тръпнеше от осъзнаването, че омразата отново е оживяла в него. Настръхнала омраза. Имаше чувството, че всичките му кокали са стегнати в един-единствен юмрук, твърд като камък, юмрук, който само очаква жертвата си.
Щеше да ги намери.
Нищо друго нямаше значение. Първият меч не беше обвързал своите — ужасна грешка, защото Калт знаеше, че във всеки от тях кипят и бушуват войни. Можеше да го усети: вихрушки от противоречиви желания, глад и нужда. Една армия трябва да коленичи пред своя господар. Без това покорство всеки воин е сам, с развързани въжета, и в първия миг на сблъсъка всеки ще потърси своя собствен път. Първият меч, с отказа си да командва, бе изгубил армията си.
Беше глупак. Беше забравил какво означава да управляваш. Каквото и да търсеше, каквото и да намереше, щеше да открие, че е сам.
Първият меч. Какво означаваше тази титла? Умения с оръжието — никой не можеше да отрече, че Онос Т’уулан ги има, иначе нямаше да е спечелил титлата. Но, разбира се, имаше и нещо повече в нея. Силата да налагаш волята си. Качествата на истински водач. Строгостта на заповедите и очакването да бъдат изпълнявани безпрекословно. Онос Т’уулан не притежаваше нито една от тези черти. Първия път се беше провалил, нали? А сега щеше да се провали отново.
Калт Урманал щеше да върви по дирята на Първия меч, но нямаше да го следва.
„Джагът си играеха игри с нас. Предрешваха се в облика на богове. Това ги забавляваше. Ужилено от подигравките им, възмущението ни преля в гняв и неумолима решителност. Но тя беше неуместна. Щом осъзнахме игрите им, те нямаха друг избор, освен да се оттеглят. Разголената тайна сложи край на играта. Войните не бяха нужни. Решимостта ни придоби оттенъка на истинска лудост и като я приехме, ние изгубихме себе си… завинаги.“
„Джагът бяха погрешният враг. Ритуалът трябваше да се задейства в името на война против К’Чаин Че’Малле. Те бяха тези, които ни избиваха. За храна. За забавление. Те бяха тези, които не виждаха в нас нищо повече от месо. Връхлитаха отгоре ни с хлъзгавите си масла на жестоко, безсмислено клане и онези, които обичахме, умираха.“
„Възмущение? Думата е твърде слаба за това, което изпитвам. За всички нас, които бяхме жертви на К’Чаин Че’Малле.“
„Първи меч, ти не ни водиш никъде. Всички ние приключихме с Джагът. Не ни интересуват повече. Каузата ни е мъртва, негодните й за нищо кокали са оголени пред очите на всички ни. Изгазили сме през тях и сега пътеката се изпъва напред чиста — но тези наши пътища никой от нас не споделя със своите ближни.“
„Тъй че защо те следваме сега? Защо стъпваме в крак с тебе? Не ни казваш нищо. Дори не признаваш съществуването ни. По-лош си и от Джагът.“
Знаеше за Олар Етил, гадателката на кости, която ги бе проклела за вечно страдание. Към нея не изпитваше нищо. Беше глупава като всички останали. Също толкова сляпа, също толкова объркана като всички други гадатели на кости, напластили силата си в Ритуала. „За нея ли ще се биеш, Първи меч? Ако е така, тогава ще се биеш сам. Ние не сме нищо за теб, тъй че и ти не си нищо за нас.“
„Не позволявай на очите да те заблудят. Ние не сме армия.“
„Ние не сме армия.“
Ном Кала усети до себе си гадателя на кости Улаг Тогтил. Беше безспорно най-едрият воин сред Имасс, когото бе виждала. Кръв на Трелл. Зачуди се как ли е изглеждал в плът. Плашещ, несъмнено, с широка уста и глиги, с малки очи като на леден глиган. Имаше няколко спомена за Трелл — те почти бяха изчезнали по нейно време, едни от първите, изтласкани от лицето на земята от хората. Всъщност дори не беше сигурна дали спомените й са истински, или по-скоро нещо просмукало се в нея от оршайните.
Горчива кръв беше това. Порой от зли чувства, объркани страсти, бездънно отчаяние и безсмислен гняв. Чувстваше се под натиск — тези оршайни бяха истински изтерзани, духовно унищожени. Но нито тя, нито сродниците й не бяха придобили някакво умение да възпират потока на тази несекваща кръв. Никога допреди не бяха преживявали нещо подобно.