От самия Първи меч обаче не идваше нищо. Нито полъх на мисъл не се изтръгваше от него, нито намек за чувство. Дали не беше просто безжизнен, там в душата си? Или самообладанието му беше толкова абсолютно, че дори най-решителните й атаки над мислите му просто се хлъзгаха като слаб дъжд по камък? Загадката, наречена Онос Т’уулан, я терзаеше.
— Мярка за милост — каза Улаг, намесил се в мислите й.
— Кое, гадателю?
— Ти също кървиш, Ном Кала. Всички сме непокорни. Костта потръпва, мрак се вихри в онова, което е останало от очите ни. Вярваме, че сме творци на мислите си, на чувствата си, но аз не мисля така.
— Нима?
Той кимна.
— Гневим се след него. Цялата тази злоба, този гняв. Той ни поглъща, всеки от нас, и е крепен от това, което яде. И ние вярваме, че всеки от нас е сам в решимостта си. Крайно обезпокоително, Ном Кала. Колко още ни остава, преди да се обърнем един против друг?
— Значи няма никаква мярка за милост — отвърна тя.
— Зависи.
— От какво?
— От това колко проницателен е Онос Т’уулан.
— Обясни, моля те.
— Ном Кала, той заяви, че няма да ни принуди към подчинение. Няма да се държи като Т’лан Имасс. Това е важно. Дали съзнава безпорядъка, нарастващ зад него? Вярвам, че да.
— Каква е целта тогава?
— Ще видим.
— Само ако си прав и ако Първият меч се окаже способен да ни привлече към себе си — преди да е станало твърде късно. В това, което описваш, има голям риск и колкото повече изчаква, толкова по-малко вероятно е да успее да ни събере.
— Вярно е — изръмжа той.
— Вярваш му, нали?
— Вярата е странно нещо — сред Т’лан Имасс тя не е нещо много повече от блед призрак на спомен. Може би, Ном Кала, Първият меч се стреми да я съживи отново в нас. Да ни превърне в нещо повече от Т’лан Имасс. Поради това не ни принуждава. Вместо това ни показва свободата на тленността, нещо, което всички си мислехме, че сме загубили отдавна. Как живите командват своите сродници? Как може една армия на смъртни да функционира при хаоса у всеки войник, при тези разнопосочни страсти?
— Каква е ползата да ни показва такива неща? — попита Ном Кала. — Ние не сме смъртни. Ние сме Т’лан Имасс.
Той сви рамене.
— Нямам отговор на това, все още. Но мисля, че той ще ни покаже.
— Дано не чака прекалено дълго.
— Ном Кала. — Улаг я погледна. — Вярвам, че си била красива някога.
— Да. Някога.
— Жалко, че не съм те видял тогава.
Тя поклати глава.
— Представи си болката сега, ако ме беше видял.
— Права си. Съжалявам.
— Аз също, гадателю на кости.
— Не стигнахме ли вече? Краката ме болят.
Драконъс спря, обърна се и изгледа полукръвния тоблакай.
— Да, бихме могли да отдъхнем малко. Гладен ли си?
Ублала кимна.
— И ми се спи. И тази броня жули раменете ми. И боздуганът тежи. И ми липсват приятелите.
— Има специална халка на колана ти за боздугана — рече Драконъс. — Не е нужно да го носиш готов за бой. Както виждаш, никой не може да се приближи до нас, без да го видим от доста далече.
— Но ако видя заек или пиле, мога да ги убия и тогава можем да ядем.
— Това няма да е нужно — вече видя, че мога да сътворявам храна и вода с магия.
Ублала се намръщи.
— Искам и аз да направя нещо.
— Разбирам. Сигурен съм, че ще дойде и твоят ред, и то скоро.
— Виждаш ли нещо? — Ублала се огледа наоколо. — Заек? Крава? Онези две жени ей там?
Драконъс се сепна и чак сега забеляза двете фигури, които вървяха към тях. Бяха на около триста крачки. Идваха от юг.
— Ще ги изчакаме — каза той. — Но, Ублала, няма нужда да се биеш.
— Не, секс е по-добре. С жени, искам да кажа. Онова муле изобщо не съм го пипал. Това е гадно и не ме интересува какво приказваха. Сега можем ли да ядем?
— Наклади огън — каза Драконъс. — Използвай дървата, които събрахме вчера.
— Добре. Те къде са?
Драконъс махна с ръка и в краката на Ублала се появи малка купчинка начупени клони.
— А, ето ги! Драконъс, намерих дървата.
Жената отпред беше млада, с варварско облекло. Очите й блестяха под ивица черна боя, която вероятно означаваше скръб, а останалото от лицето й беше боядисано бяло като череп. Беше със стегнати мускули, дългата й прибрана на плитка коса бе с ръждив цвят. На три крачки зад нея залиташе старица, босонога, с мръсна кожена риза. Почернелите й пръсти бяха отрупани с лъскави пръстени — дразнеща подробност на фона на иначе занемарената й външност.
Двете спряха на десет крачки от Драконъс и Ублала и по-младата заговори.
Ублала вдигна очи от огъня и каза:
— Аха, търговската реч. Разбирам те. Драконъс, те са гладни и жадни.
— Знам, Ублала. В ей онази торба има храна. И делва ейл.