— Сериозно? Каква торба… о, все едно. Кажи на хубавичката, че искам да правя секс с нея, но го кажи по-мило…
— Ублала, двамата с теб говорим на същата търговска реч. — Пристъпи напред. — Е, добре сте дошли. Ще споделим храната си с вас.
Младата, чиято дясна ръка бе стиснала камата на колана й веднага щом Ублала изрази желанието си, насочи вниманието си към Драконъс.
— Аз съм Ралата, Скинкът на Акрата Бялото лице на Баргаст.
— Далече си от дома си, Ралата.
— Да.
Драконъс погледна над рамото й към старицата.
— А спътничката ти?
— Намерих я, скиташе се сама. Тя е Секара, благородничка от Бялото лице. Умът й почти си е отишъл.
— Пръстите й са гангренясали — отбеляза Драконъс. — Трябва да се отрежат, за да не плъзне заразата.
— Знам — каза Ралата. — Но тя отказва. Заради пръстените, мисля. Последното й богатство. — Помълча, след това добави колебливо: — Моите сънародници вече ги няма. Мъртви са. Белите лица на Баргаст вече ги няма. Моя клан. На Секара. Всички. Не знам какво се е случило…
— Мъртви! — вресна Секара и вдигна изгнилите си ръце. — Изстинали! Мъртви и студени!
При виковете й Ублала подскочи, намръщи се и каза недоволно:
— Тая мирише. И не може да си мърда пръстите — някой ще трябва да я храни. Няма да съм аз. Тя казва ужасни неща.
— Тя го казва това по сто пъти на ден — въздъхна Ралата. — Не се съмнявам в думите й — не мога, виждам касапница в очите й. И в сърцето си знам, че двете сме сами.
— Заразата е стигнала до мозъка й — каза Драконъс. — Най-добре ще е да я убиеш, Ралата.
— И да остана последната от Белите лица? Нямам смелостта да направя това.
— Разрешаваш ли ми аз да го направя? — попита Драконъс.
Ралата потръпна.
— Ралата. Вие двете не сте последните от народа ви. Има и други живи.
Тя присви очи.
— Откъде знаеш?
— Видях ги. Отдалече, облечени също като вас. Със същите оръжия. Пет или шест хиляди, може би повече.
— Къде ги видя? Кога?
Драконъс кимна към Ублала.
— Преди да намеря моя приятел тоблакай. Преди шест-седем дни мисля — чувството ми за време не е като преди. Самата промяна на светлината ме стъписва. Ден, нощ, толкова много съм забравил. — Прокара длан по лицето си и въздъхна. — Ралата, разрешаваш ли ми? Ще е акт на милост и ще е бързо. Няма да страда.
Старицата продължаваше да гледа втренчено почернелите си ръце, сякаш искаше с волята си да ги раздвижи, но подпухналите пръсти се бяха извили в безжизнени куки. Лицето й се изкриви от безсилие.
— Ще ми помогнете ли да й вдигна паметник?
— Разбира се.
Ралата най-сетне кимна.
Драконъс пристъпи пред Секара. Внимателно смъкна дланите й, а след това постави ръце от двете страни на лицето й. Обезумелите й очи пробягаха настрани, а после изведнъж се впиха в неговите. В последния миг той видя в тях някакво смътно разбиране. Ужас. Устата й се отвори…
Той бързо изви настрани и вратът се прекърши. Жената се отпусна, все още втренчена в очите му, докато бавно се смъкваше на земята. Още няколко дъха и животът напусна обвиняващия й, изпълнен с ужас поглед. Той се изправи, отстъпи назад и се обърна към другите.
— Свърши се.
— Ще ида да намеря камъни — каза Ублала. — Бива ме с гробовете. А след това, Ралата, ще ти покажа коня и ще си много щастлива.
Тя се намръщи.
— Кон ли? Какъв кон?
— Ступли Курвата му вика така, на онова между краката ми. Подскачащия ми кон. Еднооката змиорка. Мечтата на Хитрушата, Шурк Елале пък му вика така. Жените му дават всякакви имена, но всички се усмихват, като ги казват. Можеш да му дадеш каквото си име поискаш и ти също ще се усмихваш. Ще видиш.
И тръгна да търси камъни. Ралата зяпна след него, после се обърна към Драконъс.
— Той е просто дете…
— Само в мислите си — отвърна Драконъс. — Виждал съм го съблечен.
— Ако се опита — ако някой от двама ви се опита да ме изнасили, ще ви убия.
— Няма да се опита. И аз също. Добре си дошла да пътуваш с нас. Пътуваме на изток, в същата посока като баргастите, които видях. Може всъщност да ги настигнем или поне да видим дирите им.
— Какво е това месо на огъня? — попита тя и се приближи.
— Бедерин.
— Никакви бедерини няма в Пустинните земи.
Драконъс сви рамене.
Тя все още се колебаеше. След това промълви:
— Аз гоня един демон. Крилат. Той уби приятелите ми.
— Как би могла да проследиш крилат демон, Ралата?
— Избива всичко по пътя си. Оставя диря, която мога да проследя.
— Не съм виждал такива следи.
— И аз не съм — призна тя. — Не и в последните два дни, откакто намерих Секара всъщност. Но пътят, изглежда, е на изток, тъй че ще тръгна натам. Ако намеря другите баргасти, толкова по-добре. Ако не, гонитбата ми продължава.