— Разбрано — отвърна той. — Е, ще пийнеш ли малко ейл с мен?
И се наведе да налее две калаени халби, а тя каза зад гърба му:
— Смятам да я погреба с пръстените, Драконъс.
— Ние не сме крадци — отвърна той.
— Добре — каза тя и взе халбата от ръката му.
Ублала се върна, гушнал няколко големи камъка.
— Ублала — каза Драконъс, — спести си показването на коня за по-късно.
Лицето на тоблакая помръкна, но след миг грейна отново.
— А, добре. Бездруго на тъмно е по-възбуждащо.
Страл изобщо не беше искал да е Боен водач на сенаните. По-лесно беше да подхранва амбициите си, за които бе вярвал, че завинаги ще си останат недостижими, простичко и общо взето безвредно поддържане на самочувствие, което му отреждаше място редом до другите воини, противопоставили се на Онос Т’уулан, да е просто един от могъщите и влиятелни знатни баргасти. Радвал се беше на тази власт и на всички привилегии, които носеше тя. Особено се бе наслаждавал на съкровището си от трупана омраза, монети с безкрайно висока цена, а да ги прахосва не беше нищо, колкото и щедър да беше. Такъв воин изпъква високо, добре защитен зад щита на презрението. А щом щитовете се стегнеха, стената ставаше несъкрушима.
Но сега беше сам. Съкровището му се беше стопило — дори не беше видял десетките ръце, протягащи се зад гърба му. Единственото богатство на един Боен водач бе стойността на думата му. Лъжите изсмукваха цвета от златото. Истината бе най-твърдият, най-чист и най-рядък метал от всички.
Имало беше миг, единствен заслепяващ миг, когато бе застанал пред своето племе, вдигнал високо тази истина, изкована от вече изстинали ръце. Беше я обявил за своя и на свой ред родствениците му се бяха вгледали в очите му и бяха отвърнали подобаващо. Но дори тогава в устата си бе усетил вкуса на пепел. Не беше ли той нищо повече от гласа на мъртвите? На паднали воини, всеки от които бе по-велик, отколкото Страл изобщо можеше да се надява да бъде? Можеше да огласи желанието им — и бе направил точно това, — но не можеше да мисли техните мисли, тъй че те не можеха да му помогнат, не и тук, не и сега. Оставаше само собственият му жалък и объркан ум, а това не стигаше.
Не беше отнело много време, докато воините му разберат това. В края на краищата къде можеше да ги отведе? Хората в уседналите земи зад тях искаха кръвта им. Пътят напред беше пуст и безжизнен. А колкото и дързък да беше жестът, сенаните все пак бяха избягали от битка, оставили бяха съюзниците си да загинат. Никой не искаше да носи тази вина. Даваха я цялата на Страл. Не беше ли им го заповядал той? Не беше ли заповядал да се оттеглят?
Не можеше да обори това. Не можеше да се защити срещу истината. „Това е мое. Само мое престъпление. Другите умряха, за да ми го дадат, защото стояха където сега стоя аз. Храбростта им бе по-чиста. Те водеха. Аз мога само да следвам. Ако имаше някакъв друг път, можех да съм като тях.“
Стоеше на колене, с гръб към малкото останали огньове на лагера, пръснати безредно зад него. Звезди блещукаха далечни в пропитото с нефрит небе. Самите Нокти изглеждаха много по-близки, готови сякаш всеки момент да посекат небесата и да се врежат в самата земя. Едва ли можеше да си представи човек по-ясна поличба. „Смърт иде. Век свършва, а с него и Бялото лице Баргаст, а сетне техните богове, освободени, за да бъдат изоставени, съживени, за да умрат. Е, кучи синове, сега вече знаете какво е.“
Бяха останали почти без храна. Шаманите и вещиците се бяха изтощили в извличането на вода от изсъхналата земя. Скоро усилието щеше да започне да ги убива един по един. Отстъплението вече отнемаше най-старите и най-изтощените сред сенаните. „Вървим на изток. Защо? Никакъв враг не ни очаква там. Войната, която търсихме, не беше войната, която намерихме, и славата вече се измъкна от ръцете ни.“
„Където и да се окаже онази истинска битка, Бялото лице трябва да е там. Да посечем съдбата в коленете. Тъй искаше Хъмбръл Тор. Тъй искаше Онос Т’уулан. Но великия съюз вече го няма. Само сенаните останахме. А ние залитаме и скоро ще се стопим. Плът в дърво, дърво — в прах. Кост в камък, камък — в прах. Баргастите ще се превърнат в пустиня — едва тогава ще намерим земя, на която да уседнем. Тези Пустинни земи навярно. И ветровете ще ни завихрят и будят всяко утро.“
Знаеше, че много скоро ще го посекат. Понякога вината трябва да се изреже с нож, да. Нямаше да се съпротивлява. Разбира се, докато последните оцелели сенани залитаха и падаха, последното проклятие на устните им щеше да е неговото име. „Страл, който ни отне славата.“ Не че беше кой знае каква слава. Марал Еб беше глупак и Страл можеше да отхвърли повечето злъч, станеше ли дума за онзи провал. „Все пак можехме да умрем с оръжия в ръце. Това все пак щеше да е нещо. Като да плюеш, за да прочистиш горчивия вкус. Може би следващата влажна глътка злочестина нямаше да е толкова лоша. Като онова. Като онзи жест.“