— Почти от рождение, капитане.
Шурк се усмихна на това преувеличение.
— Изглежда, че усещането ви за Ледер е малко поостаряло, ако ми е позволено да изкажа мнение по въпроса.
Но Фелаш поклати глава.
— Крал Техол е може би по-изтънчен от предшествениците си. Обезоръжаващият чар прикрива изключително капризен ум.
— Капризен ли? О, да, ваше височество. Абсолютно.
— Естествено — продължи Фелаш, — човек би трябвало да е глупак, за да му се довери. Или да повярва и на една негова дума. Бих се обзаложила, че кралицата му е съвсем същата.
— Нима? Представете си следното, ако благоволите, принцесо: виждате двама владетели на огромна империя, които случайно ненавиждат буквално всяка черта, присъща на тази империя. Неравенството, жестокото изразяване на привилегия и потисничеството на лишените от собственост. Чистия идиотизъм на ценностна система, която издига безполезни метали и безсмислени разпоредби над човечността и простото благоприличие. Представете си двама владетели, които са впримчени в този свят — да, те биха премахнали всичко това, ако можеха. Но как? Представете си съпротивата. Всички онези елити, на които им е толкова удобно с високите им властови позиции. Наистина ли вярвате, че подобни хора доброволно биха се отказали от това? — Шурк се подпря на перилото и загледа Фелаш, която на свой ред я гледаше смаяно.
— Е, ваше височество? Представете си всъщност, че те упражнят над вас и вашия народ дипломатически натиск за освобождение. Край на благородническото съсловие и всички наследствени санове и привилегии — вие и цялото ви семейство, принцесо, разкарайте си задниците. Край на парите и техните фалшиви ограничения. Злато ли? Хубави пръстени и дрънкулки, о, да, но извън това? Може да трупаш лъскави камъчета от морския бряг, все тая. Богатството като доказателство за превъзходство? Глупости. Доказателство единствено за властта да се упражнява насилие. Разбирам по стъписаното ви изражение, ваше височество, че започвате да разбирате, тъй че ще приключа дотук.
— Но това е лудост!
Шурк сви рамене.
— Бреме, както казахте, принцесо.
— Да не би да ми казвате, че Техол и жена му негодуват против собственото си право на власт?
— Вероятно.
— Което означава, на свой ред, че изпитват същото презрение и към хора като мен?
— Лично? Съмнявам се. По-скоро вероятно оспорват правото ви да диктувате живота на хората във вашето кралство. Ясно е, че вашето семейство отстоява такова право и че притежавате военната сила да наложите тази претенция. Няма да говоря за Техол и Джанат с някаква убеденост, ваше височество, но подозирам, че се отнасят към вас и към всички други висши особи от всяко друго кралство с еднаква търпимост. Системата е такава, каквато е…
— Все някой трябва да управлява!
— И, уви, повечето правила, които налагат управляващите, са тези, които гарантират точно те да управляват отсега насетне, и те ще кооптират и експлоатират целия народ, та нещата да си останат така. Поколение след поколение, безкрайно. Както и да е, ваше височество, в случай че изобщо се върнете някога в Ледерас, непременно обсъдете това с Техол и Джанат. Те много обичат такива неща. Колкото до мен, мога да отговарям само като корабен капитан…
— Точно! Никой кораб не може да действа без йерархия!
— Съвсем вярно. Просто ви предлагах интерпретация на възгледите на Техол и Джанат спрямо онова, на което са ви учили да вярвате. Подобни сложни философии са много извън интересите ми. Освен това, интересува ли ме изобщо вече? Действам в тази система, защото е приемлив избор, средство да избегна скуката всъщност. Също така ми дава възможност да помагам на членовете на екипажа си да са по-богати, отколкото биха били иначе, и това ме удовлетворява. Колкото до самата мен, разбира се, не мога дори да ви кажа дали вярвам в нещо — в каквото и да е. А и защо? Какво би могла да ми даде такава вяра? Мир за ума? Умът ми е в мир. Сигурно бъдеще? Откога бъдещето изобщо е сигурно? Достойни цели? Кой решава какво е достойно? Какво изобщо е „достойно“, впрочем? Ваше височество, повярвайте ми, аз не съм подходящата личност за тази дискусия.
— Блудния да не види, капитане, разтърсихте ме до дъното на душата. Чувствам се определено замаяна, обзета от толкова разнопосочни съмнения, че умът ми кръжи.
— Да повикам ли слугинята ви, ваше височество?
— Богове, не. Морската й болест отказва да отшуми, горкото същество.
— Има лекарства…
— Нито едно не й помага. Защо мислите, че съм тук горе с вас, капитане? Не мога да понеса стенанията й. Още по-отчайващото е, че много скоро, когато останем двете в каютата, аз ще трябва да се грижа за нея вместо обратното. Непристойността на това положение е непоносима.