Шурк Елале кимна.
— Непристойността, да, разбирам. Отдавна трябваше да поставите проблема пред мен, ваше височество. С удоволствие ще назнача член на екипажа да се грижи за слугинята ви. Всъщност можем да я прехвърлим в друга каюта…
— Не, не, в никакъв случай, капитане. Въпреки че искрено ви благодаря за щедрото предложение. Отчаянието ми винаги е краткотрайно. Освен това какъв по-добър начин да си напомня, че привилегиите на сана са само едни фалшиви понятия, от това, че човечността и простото благоприличие налагат да забравиш за тях?
— Добре казано, ваше височество.
Фелаш изпърха с пръсти.
— А като стана дума за това, най-добре е да се върна долу и да видя как е нещастното дете. — Усмихна се на Шурк с кукленската си усмивка. — Благодаря ви за крайно освежителната беседа, капитане.
— На мен също ми беше приятно, принцесо.
Фелаш се отдалечи с удивително уверени стъпки по люлеещата се палуба. Шурк се подпря на перилото и се загледа в далечния бряг откъм левия борд. Преди няколко дни джунглата бе отстъпила на кафяви хълмове. Единствените дървета, които бе видяла оттогава, бяха изкоренени дънери, струпани по тънката пясъчна ивица. Огромни дървета. Кой беше изтръгнал така поголовно тези хилядолетни дървета, за да ги остави да изгният? „Коланси, какво ни готвиш?“
„Много скоро ще разберем.“
Фелаш влезе в каютата.
— Е?
Слугинята — седеше кръстато пред малък мангал — вдигна глава.
— Точно както се опасявахме, ваше височество. Очаква ни огромна пустош. Неизмеримо опустошение. След дебаркирането ще трябва да тръгнем на север — далече на север, чак до провинция Естобанси.
— Приготви ми купата — каза Фелаш, развърза наметалото си и го остави да се смъкне. Седна на купчината възглавници. — Не могат да заминат никъде другаде, нали?
Едрата жена стана и отиде до ниската масичка, на която бе поставено инкрустирано със сребро стъклено наргиле. Отмери паничка подправено вино и бавно напълни колбата, после извади сребърната табличка и изтупа старата пепел в калаена чинийка.
— Ако имате предвид перишите, ваше височество, предположението е добро.
Фелаш бръкна под копринената си блуза и развърза връзките на долната си риза.
— Най-голямата ми сестра го правеше това твърде често — рече тя — и сега гърдите й висят на корема като мехове на търговец на задницата на муле. Проклети цици. Защо не приличах повече на Хетри…
— Има билки…
— Тогава обаче няма да впиват очите си там, нали? Не, тези проклети цици са първото ми оръжие в дипломацията. Само да видя разширените им зеници е победа.
Слугинята й разпали наргилето и из каютата се разнесе ароматен дим. Правеше това за господарката си вече от четири години. Всеки път ритуалът предшестваше дълга и напрегната беседа между нея и принцесата. Планове се съставяха, изпитваха, всяка подробност се изчукваше на място с ритмичното тап-тап-тап на ювелир, украсяващ бронзова купа.
— Хетри гледа на вас с голяма завист, ваше височество.
— Тя е идиотка, тъй че не е изненадващо. Имаме ли вест от цедите на майка?
— Все още нищо. В Пустинните земи ври и кипи от ужасни сили, ваше височество, и явно, че кралицата възнамерява да остане там — тя търси отговори също като нас.
— Значи и двете сме глупачки. Всичко това е твърде далече от границите на Болкандо, тъй че ще ни е много трудно да поддържаме легитимни основания за курса, който следваме. Какво допринася Коланси за кралството ни?
— Черна мед, здраво дърво, тънък лен, пергамент, хартия…
— През последните пет години? — Очите на Фелаш блеснаха сред булото от дим.
— Нищо.
— Точно така. Въпросът ми всъщност бе риторичен. Контактът е прекъснат. Във всеки случай не сме получавали от тях нищо съществено. Колкото до разнородните армии, които са плъзнали натам, те също напуснаха територията ни. С това, че ги дебнем, само си търсим белята, така смятам аз.
— Кралицата се придвижва заедно с някои от тези армии, ваше височество. Трябва да допуснем, че е открила нещо, което й е дало сериозно основание да се задържи в компанията им.
— Те се придвижват към Коланси.
— Така е.
— А ние не знаем защо.
Слугинята си замълча.
Фелаш пусна струя дим към тавана.
— Кажи ми пак за немрящите в Пустинните земи.
— Кои точно, ваше височество?
— Онези, които се движат като прах, понесена от ветровете.
Слугинята се намръщи.
— Отначало си помислих, че те единствени са виновните за непроницаемия облак, който затруднява усилията ми. Наброяват хиляди в края на краищата, а онзи, който ги води, излъчва такава ослепителна сила, че не смея да се заглеждам дълго в нея. Но сега… Ваше височество, има други. Не мъртви, със сигурност. И все пак. Един от тъмнина и студ. Един от златист огън високо в небето. Друг до него, крилат възел от скръб, по-корав и жесток и от най-остро изсечения диамант. И други, криещи се във воя на вълци…