Миналото беше мъглявина от смътни усещания, бъдещето беше бяло като лицето на слънцето. Това, че го знаеше, не й носеше утеха. Бадале все още беше дете, стига човек да си я представеше на определена възраст, но вървеше като старица, залиташе и куцаше. Гласът й дори беше като на стара жена. А сивата мътилка зад очите й не можеше да се съживи.
Имаше някакъв смътен спомен, а може би беше измислица, как се взира в някаква стара жена — баба навярно, или стара леля. Лежеше повехнала и съсухрена в легло, загърната с вълнени одеяла. Все още дишаше, още мигаше, още слушаше. И все пак очите — нетрепващият им почти стъклен поглед — не издаваха нищо. Погледът на умиращ. Очи, които бавно изпускат от хватката си ръба на живота и скоро ще се спуснат в бездната на смъртта. Захранваха ли мисли тези очи? Или всичко се беше свело до смътни отпечатъци, цветни петна, размътени движения — все едно с приближаването на смъртта човек се връща към начина, по който изглеждат нещата за новородено? Можеше да си представи очите на бебе в миговете и в дните след като се е появило на света. Виждат, но и не виждат, лице от фалшиви усмивки, невинността на незнанието.
Беше коленичила до едно безименно момче, на самия край на Кристалния град, и се взираше в очите му. Знаеше, че и той я вижда, но нищо друго не знаеше. Беше отвъд изражението (о, ужасът на това да видиш човешко лице отвъд изражението, да се чудиш кой е затворен вътре и защо отказва да изпълзи навън). Той също се беше взрял в нея — това поне можеше да го види — и задържа погледа й, сякаш искаше близост в последните мигове от живота си. Нямаше да извърне очи, никога. За нея този дар бе малък, но беше всичко, което можеше да даде, а за него навярно беше всичко.
Толкова просто ли беше? Нима в смъртта си й поднасяше неизписана плочка? На която тя можеше да надраска всичко, което си поиска, всичко, което би могло да облекчи собственото й терзание?
Щеше да намери тези отговори, когато наближеше собствената й смърт. И знаеше, че тя също ще остане смълчана, взряна, неиздаваща нищо. А очите й щяха да се взират едновременно отвъд и навътре, и взирайки се навътре, тя щеше да намери своите истини. Истини, които принадлежаха на нея и на никой друг. Кой мисли за щедрост в онези последни мигове? Щеше да е надмогнала всякакво желание да облекчи нечия чужда болка.
И това бе най-дълбокият страх на Бадале. Да си толкова егоистичен в мига на смъртта.
Дори не видя кога животът е напуснал очите на момчето. Този миг, сам по себе си, се беше оказал дълбоко лично откровение. Разбирането последва бавно, несигурността натежа, докато тя осъзнаваше, че очите, в които се взира, вече не излъчват никаква светлина. „Няма го. Той си отиде.“ Слънчевата светлина проряза пътеки по призмите от кристални стени и сложи на застиналото му лице маска с цветовете на дъгата.
Едва ли беше на повече от десет години. Беше стигнал чак дотук, за да падне на самия праг на спасението. „Какво знаем ние, живите, за истинската ирония?“ Гладката кожа на лицето му се беше изпънала над костите. Огромните му очи бяха сякаш на някой друг. Миглите и веждите му се бяха изгубили.
Дали си беше спомнял далечните мигове преди този поход? Онзи друг свят? Съмняваше се. Самата тя беше по-голяма, а помнеше толкова малко. Накъсани спомени, смътни сънища, изпълнени с невъзможни неща. Гъсти зелени листа — градина? Амфори с лъскави хълбоци, нещо чудесно в устата. Език, по който няма рани, устни без пукнатини, блеснала усмивка — истински ли бяха всички тези неща? Или бяха рожба на необузданите й сънища, които я терзаеха вече ден и нощ?
„Израстват ми криле. Летя през света, през много светове. Летя през рай и оставям след себе си опустошение, защото се храня с всичко, което виждам. Всичко поглъщам. Аз съм откривателят и унищожителят. Някъде там ме очаква голямата гробница, сетният дом на душата ми. Тепърва ще я намеря. Гробница, палат, когато си мъртва каква е разликата? Там ще обитавам вечно, обгърната от неутолимия си глад.“
Беше сънувала деца. Загледана надолу от много високо. Гледаше как вървят, десетки хиляди. Имаха добитък, мулета и волове. Много от тях яздеха коне. Блещукаха ослепително на силната слънчева светлина, сякаш носеха всички съкровища на света на гърбовете си. Деца, но не нейни деца.
А после денят свършваше и мракът се процеждаше към земята, и тя сънуваше, че най-сетне е време да се спусне, да закръжи със стон надолу във въздуха. Щеше да удари бързо и по възможност — невидяна от никого. Магия имаше там долу, в онзи огромен многорък лагер. Трябваше да ги избегне. Наложеше ли се, щеше да убие, за да замълчат, но не това бе истинската й задача.