Горе на повърхността сградите, куполите, шпиловете и наклонените кули, стаите и площадите, и спиралните стълбища: всички те издаваха съвършеното съчетаване на един-единствен огромен механизъм. Машина от светлина и цветове. Но не просто светлина, не просто цветове.
Садик навлезе в подземието, останал без дъх от почуда.
Всеки ден, всеки миг, в който успееше, Садик слушаше думите на Бадале. Слушаше и гледаше и всичко, което чуваше и виждаше, минаваше през повърхността му, изместваше се и отскачаше, свито и нагънато, докато не стигнеше до пещерите на паметта му, където нещата се преобразуваха, точни и безукорни, обречени да продължат да живеят, сигурни в своето съвършенство, докато самият Садик оставаше жив.
Но този град бе надвил тленността и, осъзна той, беше надвил и времето.
Далече горе слънчевата светлина захранваше спомените на града — целия живот, който бе побирал някога в своите зали и коридори, по своите улици и площадите с техните фонтани. Хаотичните ъгли на стените гъмжаха от сцени, смътни и призрачни — не за Рут и децата, които сега обитаваха горе, а за обитателите отпреди много, много време, съхранени тук за вечността.
Бяха високи, с кожа с цвят на лишей. От долните им челюсти стърчаха бивни, устите им бяха с тънки устни. Мъже, както и жени, носеха дълги свободно падащи дрехи, боядисани в тъмни, но наситени с живот цветове. Носеха плетени от сива кожа колани, без оръжия, и Садик никъде не можеше да види броня. Това беше мирен град и навсякъде имаше вода. Стичаше се по стените на сгради, кипеше в басейни около фонтани. Пищно разцъфтели градини вплитаха щедрите си цветове в стаи и колонади.
Садик обикаляше пещера след пещера и виждаше всичко, което е било някога, но никъде не можеше да намери онези мигове, които трябваше да са предшествали смъртта на града — или по-скоро упадъка на расата с бивните и на богатата й култура. Нашественици? Пустинни диваци? Не можеше да намери нищо освен низ от безкрайни сякаш дни на съвършенство и безметежно спокойствие.
Сцените сякаш се слягаха в ума му, впечатваха се сякаш в собствения му кристален мозък и той започна да осъзнава подробности за неща, които нямаше как да е знаел. Започна да открива името на града. Гледаше статуите и разбираше, че всички те са посветени на един и същи индивид и че различията идват само от гледните точки на скулпторите и тяхната дарба на творци. А докато се приближаваше към онова, което знаеше, че е центърът на града, неговото най-съкровено сърце, започна да вижда други същества. В сцените, в привидно мирно съществуване с другите, започнаха да се появяват огромни двукраки влечуги.
За тях беше говорила Бадале. Тези, които бяха намерили града, но Садик вече знаеше повече от нея. Бяха го намерили, да, но с него бяха намерили и обитаващите го — тези, които го наричаха свой дом.
Наричаха се Джагът. Завърнали се към този начин на съществуване, в градовете, които бяха изоставили преди много време. Привлечени към един смирен мъж, полукръвен. Привлечени към неговата огромна машина от спомени, това място, което той бе създал със собствената си ръка. Това, което не притежаваше вътре в себе си, той бе съградил около себе си. За да задържи всичко, което е той.
Градът се наричаше Икариас.
Продължи по лъкатушещ коридор, потънал в сумрачни цветове, и се озова в погребаното сърце на града.
И извика.
Пред него, в камера по-голяма от всички досега… Мрак. Разруха. Корените бяха мъртви, незахранени от светлината горе. Пукнатини бяха раздрали кристалите.
„Разбито. Сърцето му е разбито.“
Брейдерал седеше, обгърнала коленете си с ръце, в ъгъла на малка стая на четвъртия етаж на една кула. Избягала бе от децата и бе останала сама със своята скръб и терзание. Беше привлякла сродниците си към тяхната смърт. Трябваше да убие Бадале много отдавна, още в първия миг, в който усети силата й.
Бадале беше разбила Инквизиторите. Беше взела собствените им думи и им ги беше хвърлила обратно, и драгоценната кръв се бе изляла по осеяната със скакалци земя. Поне двама от тях бяха загинали, а другите двама се оттегляха с тежки рани. И да дишаха все още, някъде там отвън, нямаше да е задълго. Нямаха никаква храна, никаква вода и подслон, а всеки ден слънцето нажежаваше небето до огън.