Бадале трябваше да умре. Брейдерал бе нападнала една градина, все още неоткрита от другите. Усещаше как силата й се връща, коремът й бе пълен за първи път от месеци. Но чувството за вина и самотата бяха отнели цялата й воля. Още по-лошото бе, че самият град я убиваше. Силата, все още затаила се тук, беше враждебна към Форкрул Ассаил. Сила, ненавистна за правдата — можеше почти да вкуси презрението й.
Търсеха ли я? Вярваше, че да. И ако я намереха, щяха да я убият. Щяха да откъснат плътта от костите й и да ядат, докато стомасите им се подуят. А може би така щеше да е справедливо. Справедливостта, признаваща цената на провала.
Все пак, ако можеше да убие Бадале… Сам Рут нямаше да може да й се противопостави. Садик не беше нищо повече от паленцето на Бадале. Изправена над хладния труп на Бадале, Брейдерал можеше да заповяда на другите да се подчинят. Да се предадат, да коленичат… да умрат. Не искаха ли точно това? Най-съвършения мир от всички.
Чу звуци някъде отвън, вцепени се и затаи дъх. Надигна се присвита и боязливо пристъпи до прозореца с изглед към развалините на двореца. Надникна навън.
Бадале. Държеше кристален меч — но не какъвто и да е къс, не: беше от самия дворец. Блестеше в ръката й толкова ослепително, че Брейдерал се дръпна назад и потрепери от болка. Дворецът бе унищожен, но по някакъв начин продължаваше да живее.
Мразеше този град.
„А сега Бадале е тази, която идва да ме убие. Ще забие кристалното острие в гърдите ми и то ще пие дълбоко.“
Трябваше да се скрие.
Бадале долови движение в една от кулите, погледна натам и за миг зърна едно лице, което се отдръпваше от малък прозорец на четвъртия етаж. Време ли беше? Толкова скоро?
Можеше да изригне силата на гласа си. Знаеше, че може да принуди Брейдерал сама да дойде при нея. Беше успяла да надвие четирима възрастни Квидатори. Едно тяхно дете, слабо и самотно, нямаше да може да се защити.
Но искаше тази смърт да е безмълвна. В края на краищата битката между тези две сили на праведност вече бе решена. Мирът на смъртта бе отхвърлен. „Но ние, разбира се, водим тази война от самото начало. И я спечелихме. Свърши се.“
Щяха ли вечно да живеят тук, тогава? Можеха ли да ги изхранят градините? Какво щяха да правят? Простото оцеляване достатъчна причина ли беше да продължат да живеят? А сънищата? Мечтите? Що за общество щяха да създадат?
„Не, това не е достатъчно. Не можем да останем тук. Не е достатъчно.“
„Убийството на Брейдерал няма да постигне нищо. Не. Имам по-добър отговор.“
Бадале повиши глас:
— Дете на правдата! Този град не е за теб! Ти си прогонена! Върни се при своите, ако можеш! МАХНИ СЕ!
Чу немощен плач от кулата. Квидаторите ги бяха прогонили от домовете им, от семействата им. Значи бе справедливо и тя сега да прогони един Квидатор от своя дом. „Моят дом, моето семейство. Не нейното, никога не е било нейно. Това семейство е моето. И където и да са, те са моят дом.“
Приключили бяха с Брейдерал.
Тръгна да се върне при Рут, Хелд и Садик. Имаха да обсъдят много неща. Да намерят нова цел. Нещо извън самото оцеляване. „Нещо, което заслужаваме. Защото си спечелихме свободата на избор.“
Погледна оръжието в ръката си. Беше неописуемо ярко, побрало сякаш всичката светлина, която можеше да изпие. Златни пламъци сякаш тръпнеха в ядрото му. Беше красиво, да, но и нещо много повече имаше в него. Сила… ужасна сила.
Помнеше отнякъде приказки за оръжия и на тези оръжия се даваха имена. Така. Щеше да нарече своето Огън.
„Мамка му!“ Фидлър се обърна вбесен, за да не гледа трите угрижени лица, страха и назряващата паника в очите им. Огледа земята.
— Стойте по местата си — каза на тежките пехотинци. — Не. Чакай. Шортноус, иди да доведеш Ботъл. Флашуит, вие с Мейфлай отцепете района. Никой да не влиза в палатката, ясно?
Лагерът се вдигаше, сваляха се палатки, вадеха се колове от коравата камениста земя. Миризмата на лютива храна от кухните лъхаше в студения утринен въздух. Двете най-близки отделения ги гледаха притеснено и объркано. Казваха, че били спали дълбоко. Нищо не били чули.
Погледът на Фидлър се върна към палатката. Нацепена на ивици. Вътре — онова, което бе останало вътре — походните легла лежаха съборени, с разбъркани завивки. Но никаква кръв. „Мамка му. Пепел и огън, мамка му.“ Дъхът му излезе на съсък, докато оглеждаше земята за някакви белези, за следи от борба, каквото и да е. Нищо не задържа очите му. „Твърде уплашен съм, за да се съсредоточа. Къде, в името на Гуглата, е Ботъл?“