„М-да, това е истината. Едва се справях като капитан. Доста надхвърлих нивото си на компетентност тук, и това си личи.“
Пустинните земи изглеждаха отблъскващи. Може би дори по-безжизнени от най-лошите участъци на Седемте града — между Ейрън и Рараку, или онзи район на северозапад към стените на Ю’Гатан. Беше успял да се сдобие с приличен списък на магьосници и вещици сред войнишките редици, онези, които притежаваха магията, с която да откриват ядливи растения, малки бозайници, насекоми и така нататък дори и в най-окаяните земи. И вода също така. За да съхранят за по-дълго продоволствието, което носеха със себе си, ги беше накарал да се трудят здраво, за да подсилват дневните дажби, отпускани на всяко отделение.
Но оплакванията вече бяха започнали.
— Тези земи, Юмрук, неслучайно са наречени така. Изсмукан е почти всякакъв живот долу. Все по-трудно става да се намери нещо.
— Правете каквото можете. Нищо повече не искам.
Едва ли можеше да си представи по-безполезен отговор от офицер. А това, което му горчеше най-много, бяха собствените му спомени от получаването на подобни безсмислени отговори от командирите му, преди толкова много години. Най-после разбираше безпомощността, която изпитваха, докато се мъчеха да се справят с нещо, с което никой не може да се справи. С неща и сили извън всякакъв контрол. „Просто казваш каквото можеш и изглеждаш уверен и вдъхващ сигурност, докато го казваш. На никого не минава, и двете страни знаят това и остават само взаимните жестове.“
Всъщност започваше истински да разбира бремето на командването — фраза, на която някога се беше надсмивал презрително. „Бреме ли, сър? Пробвайте да носите тази походна торба и снаряжение на раменете си нагоре-надолу по хълмовете. Какво знаете вие за бреме? Престанете да хленчите, сър, преди да съм клъцнал с ножа си хилавото ви гърло.“
Какво знаеше Блистиг за Вихъра? Беше се скатавал удобно зад стените на Ейрън и бе командвал един отегчен гарнизон. „Но аз бях там, в самия разгар. Полумъртъв от раните, преди Калам Мекхар да се появи. Сестро, къде си сега? Заслужаваше ли си да му обърнеш гръб?“ Кенеб поклати глава. Мислите му се разсейваха, умората си казваше думата. „За какво мислех одеве? А, да. За армията.“
Коя армия можеше да функционира без омраза? Безспорно бяха нужни и други неща: уважението, дългът, хлъзгавите понятия за чест и кураж, а над всички тях — другарството между войниците и всичките отговорности, които създаваше то. Но омразата имаше роля, нали? Негодни офицери, неразумни заповеди, широко разпространеното убеждение, че тези от висшето командване са всички до един некадърни идиоти. „Но в такъв случай всички сме вътре в това — всички сме впримчени в това безумно семейство, в което всяко правило на поведение е изопнато до скъсване.“
„А сме семейство, поддържано, за да отвръща на всичко с насилие. Чудно ли е тогава, че всички сме загазили толкова лошо?“
Чу тропот на конски копита, извърна се в седлото и видя бързо приближаващ се войник.
„Сега пък какво?“
Но всъщност изобщо не искаше да знае. Още няколко дезертьорства, реални или измислени, и щеше да започне да чува пращенето на гръбнака, а от този звук се страхуваше повече от всичко друго, защото щеше да означава, че наистина се е провалил. Адюнктата бе възложила тази единствена задача на него, а той се беше оказал негоден за нея и в резултат цялата армия на Ловците на кости се разпадаше.
Блистиг трябваше да бъде изтласкан настрани. Можеше да се сети за немалко офицери, достатъчно умни, за да поемат ролята на Юмрук. Фарадан Сорт, Рабанд, Рутан Гъд. Кайндли. „Кайндли, виж, това е идея. Внушава старшинство. Вдъхва здравословна доза страх у войниците си. Гениално непредсказуем. Да, Кайндли. Значи, трябва само да убедя адюнктата…“
Ездачът спря пред него.
— Юмрук, адюнктата ви моли да се явите в бивака на Пето отделение, Девета рота, Осми легион. Имало е инцидент.
— Какъв инцидент?
— Не знам, сър. Капитан Юил не каза.
Кенеб погледна към изгряващото слънце и ширналата се земя под него. „Пустинните земи. Дори от самото им име ми се гади.“
— Да вървим, Бълдж. Пътьом можеш да ме позабавляваш с още някоя история за старши сержант Поурс.
Кръглоликият пъпчив войник се ухили.
— Да, сър. Имам много от тях.
Подкараха в лек галоп.