След като предаде заповедите на Фидлър, Ботъл се върна в лагера на Пето отделение. Завари там плътен кордон и се наложи да прибегне до името на сержанта си, за да го пуснат да мине. Тримата тежки пехотинци седяха оклюмали около слабия огън от суха тор. Фидлър стоеше до неподвижното проснато тяло на Бързия Бен. Ботъл забърза разтревожен към тях.
— Какво стана? Опитал е търсене?
— Ти пак ли се върна? Отпратих те, войник…
— Не е добра идея, сержант. Не е трябвало да разрешавате на Бързака да опитва каквото и да било…
— Защо?
Ботъл посочи надолу.
— Затова. Все още е жив, нали? Дано.
— Жив е. Та какво беше онова за избягването на магия, Ботъл?
— По малко бива. Храна, вода, такива неща. Но не бих си и помислил да опитвам нещо повече. Първо на първо, Пустинните земи все едно че са засипани с отатарал. Да опитваш магия тук е все едно да вадиш зъби. На повечето места, искам да кажа. Но има други, ъъ, места, където е скапано обратното.
— Задръж малко, войник. Казваш, че има райони, където магията идва лесно? Защо не си го споменал досега? Нашите магове и вещици вече са полумъртви…
— Не е това, сержант. Не са райони, а хора. Или по-скоро… неща. Асценденти, вонят от сила. — Ботъл махна с ръка на изток. — Там просто… не знам, просто обикалят. И от тях изтичат енергии. Разбира се, бихме могли да се захранваме от тях, сержант, но това би означавало да се доближим до тях, а доближаването май не е добра идея.
Бързия Бен простена.
Ботъл погледна намръщено Висшия маг.
— Оток ли е това на скулата му?
— Колко близо до нас е най-близкото нещо, Ботъл?
— Познавам миризмата на едно от тях. Т’лан Имасс.
— Сериозно? — Думата прозвуча заканително.
— Все още е далече — добави припряно Ботъл. — Нищо няма на двайсет левги около нас. Това го знам — някои асценденти ги бива в криенето…
— Прехвърчаш ли дотам, Ботъл? Колко често?
— Почти не, сержант. Страшничко е там. В тъмното, искам да кажа.
Ботъл започваше да съжалява, че се е върнал. „Какво ми става, между другото? Пъхам си носа във всяко проклето нещо и ако вони наистина лошо, какво правя? Намирам нещо друго, в което да си напъхам носа. А те всичките вонят — като си помислиш, бих могъл просто да се откажа. Но не, разбира се, че не. Богове, Ботъл, чуй се…“
Бързия Бен се надигна бавно, стиснал главата си с две ръце, и изпъшка:
— Какво… Какво стана?
— Получи припадък, Бързак.
— Припадък?
— Да. Предполагам, че те порази мисъл.
Бързия Бен плю и предпазливо опипа скулата си.
— Бая мисъл трябва да е било — измърмори. — Толкова силно ме е поразила, че даже не мога да си я спомня.
— Случва се — каза Фидлър. — Слушай, Ботъл. Геслер и Сторми не ги е отвлякъл Т’лан Имасс. Било е онова, за което говорихме: К’Чаин Че’Малле.
— Чакай малко — намеси се Бързия Бен. — Кой спомена за Т’лан Имасс?
— Аз — отвърна Ботъл. — Ти говореше за крилато К’Чаин Че’Малле.
— Не се съмнявам, че адюнктата ще ни говори за шибаните Форкрул Ассаил — изсумтя Фидлър. — Кой остана? О, да, Джагът…
— Още са на дни оттук — казаха Ботъл и Бързия Бен в един глас, след което се спогледаха намръщено.
Лицето на Фидлър почервеня и той изсъска:
— Кучи синове! И двамата! Сега и Джагът ли ни преследват?
— Цели четиринайсет — призна Ботъл. — И всеки от тях е подвижна оръжейна. Но не мисля, че всъщност преследват нас, сержант — освен ако Висшият маг не знае нещо повече, което е възможно.
Фидлър беше заровил пръсти в брадата си и изглеждаше готов да я заскубе с шепи.
— Ще докладваш ли всичко това на адюнктата, Бързак?
Висшият маг се намръщи.
— Вдигнал съм ръце вече. Нищо не я изненадва, Фид. Все едно, че вече го знае.
— Ботъл, някаква следа от К’Чаин Че’Малле? Докъде стигаш в нощните си търсения?
— Зависи колко е пълно там — призна Ботъл. — Но като си помисля, има голямо раздвижване, особено между крилатите твари — риназан, нощни пеперуди. Люспестите плъхове продължават да се събират на орди и се втурват като бесни в разни посоки, все едно се опитват да проследят нещо. О, улавях и разни миризми във вятъра, но мислех, че са драконови. Даже не знам как миришат К’Чаин Че’Малле.
Бързия Бен му хвърли парчето платно.
— Вече знаеш.
Парчето падна в краката на Ботъл и той го погледна.
— Да. Мазни гущери.
— Драконови — измърмори Фид. — Забравих за тях. Някой, който да познаваме, Бързак?
— Мен ли питаш? Ботъл е тоя, дето ги надушва.
— Теб, да. Е?
Магьосникът се поколеба за миг, после отвърна:
— Да. Пуснахме му кръв при Ледерас.
— Не можеш да махнеш бръмнала муха от лайното си — измърмори Ботъл и двамата го изгледаха намръщено. — Вижте, Пустинните земи може да са пустош, но не са празни, сержант. Обзалагам се, че Висшият маг подозира защо са толкова пълни. Всъщност мисля, че и вие знаете, сержант. Онова скапано „четене“, дето го направихте — и после онова, дето ви удари преди няколко дни — някой се е появил и вероятно знаете кой е…