Адюнктата и Висшият маг си тръгнаха. Фидлър и Ботъл се приближиха до Юмрука си.
— Огънят, сър.
Кенеб се намръщи на Фидлър.
— Моля?
— Заради огъня е. Онзи, през който преминаха. Мисля, че едва ли крилатият гущер ще се върне. Не мога да съм сигурен, но усещането ми е, че няма да ги видим повече. Че са последните.
— Каза ли го това на адюнктата.
— Само предчувствие е, сър. Тази нощ изпращам Ботъл навън, да видим какво може да намери.
Ботъл изглеждаше възбуден от перспективата.
— Уведоми ме за това, което ще открие, сержант. Веднага — не чакай до заранта. Бездруго не спя.
— Чувството ми е познато, сър. Значи — веднага щом разберем нещо.
— Добре. Хайде, вървете. Аз ще се погрижа за разхвърлянето на отделението на Геслер… чакай, защо не вземеш някой? Избери си, Фид.
— Шортноус става. Крие мозък под тоя дебел череп.
— Сигурен ли си? — попита Кенеб.
— Пратих го да събере четирима души в точна последователност. Не ми се наложи да се повтарям, сър.
— И е от тежките?
— Да. Понякога нещата не са такива, каквито изглеждат, нали?
— Ще трябва да помисля над това, Фидлър. Добре, вземи го и действайте.
Конен съгледвач Хенар Вигълф крачеше по главната улица между подредените палатки на ледерийския лагер. Макар да бе конник, земята трепереше под всяка негова стъпка и нямаше много спор кой е най-високият, най-едрият войник в армията на Брис. Привличаше любопитни погледи, докато крачеше към щаба. Не беше на гърба на огромния си кон, в края на краищата, и не яздеше бясно, та хората да се разпръсват в паника, какъвто навик имаше. Ето защо само да го видиш спешен беше достатъчно стъписващо, отделно от факта, че крачеше в самото ядро на лагера. Хенар Вигълф мразеше тълпите. Вероятно мразеше народа си. Възможно беше да мрази света.
На две крачки зад него вървеше ефрейтор пиконосец Оденид, прикрепен към командния щаб като вестоносец. Това бе единствената му задача напоследък: да намира войници и да ги мъкне при Брис Бедикт. Командирът провеждаше подробни и дълги разпити из цялата армия. Оденид беше чул, че Брис разпитва предимно за Пустинните земи, събира слухове, стари приказки, смътни легенди. Най-необичайното в цялата работа беше, че при всички тези разговори Брис Бедикт проявяваше свръхестествена способност да запомня имена и лица. В края на деня привикваше писарка и й изреждаше пълен и подробен списък на войниците и поддържащия персонал, с които бе разговарял през деня. Предаваше й възрасти, места на раждане, войнишка биография, дори семейни подробности, каквито е успял да извлече, а след това добавяше бележки какво всеки отделен войник е знаел или е мислил, че знае за Пустинните земи.
Братята Бедикт, беше заключил Оденид, вероятно дори не бяха човешки същества. Вероятно и двамата бяха докоснати от бог. Не беше ли се върнал Бедикт от мъртвите? И не беше ли той единственият — преди онзи Тартенал, — който бе надвил Императора на Хилядата смърти?
Хенар Вигълф беше повикан на разговор, но този път щеше да е нещо повече, така поне подозираше Оденид. Рано тази сутрин от Ловците на кости в лагера бе дошъл офицер. Званието на Оденид не беше достатъчно високо, за да може да се задържи покрай палатката на щаба, а всички от вътрешния кръг на командира бяха със стиснати усти до един. Каквато и да бе новината, беше задържала марша, може би до обед. И малазанката все още беше там, на среща с Брис и неговата Цеда — Оденид ги беше видял лично, когато го повикаха и му наредиха да иде при конните съгледвачи и да доведе Хенар Вигълф.
— Или — беше казал Брис, — така поне мисля, че се казваше. Високият, с предците от Блуроуз. Има в кервана си поне десет коня специална порода, достатъчно силни, за да го носят — семейство конегледачи, мисля, че си спомням…
„И спи винаги на дясната страна и пикае застанал на един крак, да, точно той е“ — добави Оденид наум и се усмихна. Та Брис дори още не беше разпитвал Хенар.
Стигнаха до входа на командната палатка. Хенар спря, без да обръща внимание на самотния часови, застанал до платнището, и се обърна към Оденид.
— Ще докладваш ли за мен?
— Не. Просто влизай, съгледвач.
Хенар трябваше да се наведе — нещо, което винаги разваляше настроението му. Имаше причини да се живее на открито, добри причини, и дори тези тънки стени от платно, а сега и от коприна, сякаш го притискаха. Принуден беше да вдишва дълбоко и да се мъчи да надвие паниката, надигаща се в него.
Двама адютанти го подканиха да мине през вътрешните помещения. Стараеше се да не ги вижда, след като си направиха жестовете. Стените бяха достатъчно неприятни. А хора вътре в тясното пространство между тях, и той заклещен между хората, правеха положението още по-лошо. Дишаха му въздуха. Единственото, което можеше да направи, бе да им счупи вратовете.