Лостара кимна и каза:
— В такъв случай Бързия Бен вероятно е прав.
— Прав е. — Брис се отпусна назад, изгледа за миг високата жена и продължи: — Имало едно божество някога… знам името му, но това не е особено съществено в момента. Същественото е къде е обитавало: в земите, които сега наричаме Пустинните земи. Живяло там и умряло там. Животът му бил отнет от сила, сила, идваща от К’Чаин Че’Малле — цивилизация, за която не бях и чувал, между другото, но в спомените на това божество е самото име и накъсани… образи. — Поклати глава. — Възможно е тази сила… — погледна за миг към Араникт — да е някой от тези лабиринти, които ни донесохте вие, малазанците. Или може да е било някакъв ритуал. Името на божеството е Акраст Корвалайн. То, капитане, е откраднало жизнената сила на самата земя. Всъщност напълно е възможно то да е създало Пустинните земи, с което е убило духовете и боговете, обитавали там, а с тях — и техните поклонници.
— Интересно. Адюнктата трябва да чуе всичко това.
— Да, трябва да споделим знанията си колкото може по-добре. Моля ви, капитане, може ли да се върнете при адюнктата и да я уведомите, че ще я посетим?
— Веднага, капитане. Кога?
— Да го направим днес на обед.
— В такъв случай трябва да тръгвам, сър. — И тя отдаде чест.
Брис се усмихна.
— Това не е нужно тук, капитане. А, пътьом кажете, моля ви, един от адютантите ми да дойде при мен.
— Разбира се. В такъв случай до обед, командире.
След като Юил напусна, Брис посочи празния вече стол.
— Седнете, Атри-Цеда. Изглеждате малко пребледняла.
Тя се поколеба, но се подчини. Приседна изнервено на ръба на стола. „Е, все пак е начало.“
При входното платнище се чуха стъпки и след миг ефрейтор Джинаст влезе и застана мирно.
— Ефрейтор, включете Хенар Вигълф към персонала ми. Освен това днес той ще придружи свитата ми, когато отида на обяд в малазанския лагер. Осигурете му подходящо наметало и го уведомете, че вече е ефрейтор пиконосец.
— Ъъ, извинете, командире, но Вигълф не е ли Блуроуз?
— Да. И какво от това?
— Ами, според военните разпоредби никой войник от Блуроуз не може да бъде повишаван в редовните сили на Ледер, сър. Един войник Блуроуз се издига в ранг само сред Пиконосците Блуроуз, и то не повече от лейтенант. Записано е в споразумението за капитулация след завладяването на Блуроуз, сър.
— Същото споразумение, според което трябва да получаваме коне и стремена от Блуроуз, отделно от учредяването на самите Пиконосци?
— Да, сър.
— Стремената, които ни пратиха, бяха боклук, нали?
— Гаден номер беше, наистина. Изненадан съм, че кралят не е настоял за подходящи репарации.
— Можеш да се изненадваш колкото си искаш, Джинаст, но не с този неодобрителен тон. Досежно въпросните стремена, признавам възхищението си към хитрината на Блуроуз. Напълно заслужено отмъщение. Колкото до тавана на повишение в ледерийската армия, имам да кажа следното: отсега нататък всеки войник в ледерийската армия, независимо от произхода му, има равна възможност за напредък в кариерата, основаващ се на заслуги и на примерната му служба на кралството. Доведи писар и ще го запишем веднага. А колкото до теб, Джинаст, по-добре да побързаш, защото трябва да намериш Хенар навреме, за да се върне тук с коня си и готов за ескорта ми, ясно?
— Сър, на знатните офицери няма да им хареса…
— Разбрах, че малазанската императрица е провела кампания, която е прочистила армиите й от рангове, купени с привилегия и сан. Знаеш ли как е процедирала, ефрейтор? Арестувала е офицерите и или ги е екзекутирала, или ги е пратила на каторга в мините до края на живота им. Изключително чаровно решение според мен, и в случай, че благородниците в моите сили изобщо създадат някакви неприятности, като нищо мога да посъветвам брат си да приложи нещо подобно. Свободен сте.
Адютантът отдаде чест и напусна почти бегом.
Брис погледна Араникт и видя стъписването на лицето й.
— О, хайде, Атри-Цеда, не си мислите сериозно, че бих могъл да предложа такова нещо, нали?
— Сър? Не, разбира се. В смисъл, не беше това. Извинете, сър. Извинете.
— Тогава какво? А, може би сте изненадана, че се въвличам в малко сватовничество, Атри-Цеда?
— Да, сър. Малко.
— За първи път виждам някакъв намек за живот в лицето на капитан Юил, откакто я познавам. Колкото до Хенар — какво пък, изглежда съвсем подходящ мъж за нея, не смятате ли?
— О, да, сър! В смисъл…
— Той явно има вкус към екзотичното. Смяташ ли, че има шанс?
— Не бих могла да зная, сър.
— Но като жена — как мислиш? Очите й зашариха, лицето й се изчерви.
— Тя видя, че той се възхищава на краката й, сър.
— И не направи нищо, за да ги прикрие.