— Забелязах това, сър.
— И аз.
Последва мълчание. Брис гледаше Араникт, а тя на свой ред правеше всичко възможно да избегне погледа му.
— В името на Блудния, Атри-Цеда, няма ли да използвате останалото от стола? Отпуснете се.
— Да, сър.
Кресливият смях на Троутслитър процепи въздуха иззад капитанската палатка. И отново. Кътъл потрепери, наведе се и приглади ризницата. Нямаше смисъл да я навлича, преди да са готови за тръгване. Но брънките се бяха раздърпали и започваше да става бодлива, трябваше да се смаже малко.
— Къде е ведрото със смазката?
— Ето го — отвърна Тар, взе малкото ведро и му го подаде. — Не слагай много, че взе да ни свършва, а откакто Поурс командва интендантството…
— Кучият му син не командва нищо — сопна се Кътъл. — Просто се е уредил като посредник и сега трябва да се провираме покрай него, за да получим нещо. Интендантът е доволен, след като толкова малко искания стигат до него, и двамата свиват и кътат. Някой трябва да каже на Сорт, за да може тя да каже на Кайндли, за да може той да…
— Кайндли вече няма нищо общо с Поурс, Кътъл.
— Тогава кой?
— Никой, доколкото знам.
Смайлс и Корик най-сетне се домъкнаха до бивака — който вече не беше кой знае какъв бивак, само едно тлеещо огнище и кръг от походни торби и снаряжение.
— Първа камбана следобед — каза Смайлс. — Не по-рано.
— Нещо ново за Гес и Сторми? — попита Кътъл.
— Фид може да приказва каквото си ще — рече Корик. — И другите също. Мен ако питате, са драснали.
— Стига бе, идиот — сряза го Кътъл. — Ветераните не драсват. Точно това ги прави ветерани.
— Докато не решат, че им е писнало.
— Иди питай Ботъл. — Тар го изгледа навъсено. — И той ще ти каже същото. Отвлечени са.
— Добре де. Отвлечени. Работата е, че ги няма. Сигурно вече са мъртви. Кой е следващият?
— С малко късмет — рече Смайлс, докато се смъкваше на походната си торба, — ти, Корик. — Смигна на Тар. — Мозъкът му е изгорял — Корик не е онзи Корик, когото познавах, и се обзалагам, че всички мислите същото. — Изведнъж стана. — О, майната му на всичко това, ще ида да се поразтъпча.
— Приятна разходка — подхвърли след нея Корик.
Кресливият смях на Троутслитър се чу отново и Кътъл се намръщи.
— Какво му е толкова шибано смешно?
Коураб дремеше или се преструваше, че дреме, но се надигна.
— Ще ида да разбера, Кътъл. И на мен вече ми лази по нервите.
— Ако го прави нарочно, шибни му един в муцуната, Коураб.
— Няма проблеми, Кътъл.
Кътъл го изгледа как се отдалечава и после смигна на Тар.
— Схващаш ли?
— Не бе, тъп съм.
— Той вече не се чувства чужд, Тар. Той е нашият тежък пехотинец. Това е добре.
— Така е, и да, добре е — отвърна Тар.
— Аз съм тежкият на отделението — каза Корик.
Тар заоглежда ботушите си. Кътъл извърна очи, прокара длан по оредялата си коса и чак после се сети, че ръката му е цялата в смазка.
— Дъх на Гуглата!
Тар го погледна и изсумтя.
— Няма да го опази от спукване.
— Какво? Кое?
— Черепът ти.
— Много смешно!
Корик стоеше, сякаш не знаеше къде да се дене, все едно тук вече нямаше място за него. После тръгна в обратната посока на Смайлс.
Кътъл продължи да търка ризницата. Когато му потрябва още смазка, събра полепналото по главата му.
— Би могъл, знаеш ли.
— Няма — отвърна Тар.
— Геслер и Сторми ще са му извинението. И Кисуеър.
— На Кисуеър не й пука за никого освен за Кисуеър.
— А на Корик пука ли му? Свикнал беше, може би, но сега не може да се измъкне от главата си. А там е, както каза Смайлс, само тлеещи въглени.
— Няма да избяга.
— Защо си толкова сигурен, Тар?
— Защото вътре, под цялата тази пепел, нещо остава. Все още има да докаже нещо. Не на себе си — себе си може да убеди във всичко, — а на всички нас. Харесва ли му, или не, признава ли го, или не, не може да се измъкне току-така.
— Ще видим.
Тар се пресегна, забърса малко смазка от темето на Кътъл и почна да си лъска ботушите.
— Много смешно — каза Кътъл.
Коураб заобиколи командната палатка и намери Троутслитър, Уидършинс и Детсмел — клечаха зад изкопа на полевия нужник. Приближи се до тях и каза:
— Спри да се смееш, Троутслитър, или ще трябва да ти шибна един в муцуната.
Тримата вдигнаха гузно очи. Троутслитър се намръщи.
— Ще се радвам да видя как ще пробваш, войник.
— Няма да ти хареса. Какво правите тук?
— Играем си с люспести плъхове. Тебе какво те бърка?
Коураб се приближи още и надникна. Три от люспестите гадинки се боричкаха в тревата, опашките им бяха вързани една за друга.
— Не е хубаво да правите така.