— Тъпак — рече Уидършинс. — Ще ги ядем за обед. Просто гледаме да не избягат.
— Мъчите ги.
— Разкарай се, Коураб — изръмжа Троутслитър.
— Първо им развържете опашките или им прекършете вратлетата.
Троутслитър въздъхна.
— Обясни му, Детсмел.
— Те нямат мозъци, Коураб. Само течност, като гной, в малките черепчета. Те са като термити или мравки. Могат да мислят само ако са много на едно място. Тези тук не са достатъчно. Освен това миришат на нещо. Като магия, само че по-мазно. С Уид се опитваме да разберем какво е, тъй че ни остави на мира.
— Мазна магия ли ядете? — попита Коураб. — Лошо звучи. Не ги ям тия неща.
— Тогава скоро ще огладнееш — рече Уидършинс, посегна и обърна един от люспестите плъхове на гръб. Другите два се опитаха да го издърпат, но избраха противоположни посоки. — Тук има милиони от тия гадини и само Гуглата знае от какво преживяват. Тази сутрин видяхме цяла гмеж, като лъскава река. Убихме поне петдесет, докато другите избягат. — Обърнатият плъх успя да се превърти и трите отново задърпаха в различни посоки. — Все повече и повече от тях, всеки ден. Все едно вървят след нас.
Тази представа смрази Коураб, макар да не знаеше защо. Не че плъховете можеха да направят нещо. Дори май не налитаха на храната им.
— Чух, че хапят гадно.
— Ако им позволиш, да.
— Е, Троутслитър, престанаха ли вече да са смешни?
— Да. Хайде, разкарай се.
— Щот’ ако чуя още смях, няма да се върна за приказки.
— Що да не си се смея бе, Коураб. Всички се смеят, нали? Всички.
— Но от твоя смях всички настръхват.
— Хубаво. Щото точно така се смея, когато прережа гърлото на някой тъпак.
Коураб пристъпи между Уидършинс и Детсмел, наведе се и взе трите плъхчета. Бързо им прекърши вратлетата и ги пусна отново между тримата.
— Следващия път като ми чуеш смеха… — изръмжа Троутслитър.
— Само че няма да ми трябва и един дъх да ти отсека проклетата глава, Троутслитър, тъй че смехът ти ще е последният — отвърна Коураб.
Обърна се и си тръгна. Това започваше да става гадно. Къде изобщо се беше дянала славата? Нали тази армия, въпреки всичките несгоди, уж имаше някакво достойнство. Да си Ловец на кости нали уж значеше нещо, нещо достойно. Но напоследък армията беше просто една тълпа от насилници и побойници.
— Коураб.
Той спря. Фарадан Сорт беше преградила пътя му.
— Капитане?
— Фидлър върна ли се вече при вас?
— Май не. Нямаше го преди четвърт камбана.
— Къде ви е отделението?
— Не са се местили, сър. — Той посочи с палец назад. — Ей там.
— А ти къде отиваш?
— Някъде. Никъде, сър.
Тя го погледна намръщено и го подмина. Той се зачуди дали не трябва да я последва — тръгнала беше към отделението му все пак. Но след като не беше казала нищо, Коураб сви рамене и отново тръгна безцелно. „Може пак да потърся тежките. Да хвърлим малко ашици. Но пък защо? Винаги губя. Прочутият късмет на Коураб никога не върви на комар. Типично. Никога във важното.“ Отпусна ръка на ефеса на новия си ледерийски меч, просто за да се убеди, че още си го има. „А и него няма да губя. Не и този. Това е моят меч и ще си го използвам.“
Беше си мислил за Леоман напоследък. Без някаква особена причина, доколкото можеше да прецени. Освен може би заради начина, по който Леоман бе успял да поведе войниците си, да ги превърне в свои фанатични последователи всъщност. Някога беше вярвал, че това е дарба, талант. Но вече не беше толкова сигурен. В някои отношения точно този дар можеше да направи човек опасен. Да следваш такъв човек беше рисковано. Особено когато се разкрие истината и тази истина е, че на водача всъщност изобщо не му пука за никого от тях. Леоман и хора като него събираха фанатици така, както богат търговец трупа монети, а след това ги пилее, без да се замисли.
Не, адюнктата беше по-добра, каквото и да приказваха всички. Говореха все едно, че искат Леоман, но Коураб знаеше какво беше онова. Не им трябваше такъв човек. Ако се сдобиеха с някой като Леоман, накрая всички щяха да изгинат. Вярваше, че адюнктата е загрижена за тях, може би дори прекалено. Но ако трябваше да избира между двамата, винаги щеше да остане с нея.
Недоволството беше болест. Беше разпалило Вихъра и стотици хиляди бяха загинали. И кой беше доволният, застанал над гробните ями? Никой. Беше тласнало малазанците да изяждат своите и след като всички уикци вече бяха мъртви, кой щеше да е толкова глупав, че да повярва, че земята, която си присвоиха заселниците, няма да нанесе своето отмъщение? Рано или късно щеше да ги превърне на прах и вятърът щеше просто да ги издуха.
Дори тук, в този лагер, сред Ловците на кости, недоволството се разпространяваше като зараза. Без никаква причина освен скуката и незнанието. Какво му беше лошото на това? Скуката означаваше, че не посичат никого. Незнанието бе истината за самия живот. Сърцето му можеше да се пръсне на следващата стъпка или някой изтърван кон да го стъпче ей там. Кръвоносен съд в черепа му можеше да се скъса. Камък можеше да падне от небето. Всичко се свеждаше до незнанието, цялото бъдеще, а кой изобщо можеше да осмисли достатъчно добре миналото, за да си въобрази, че наистина знае всичко и след като знае всичко, знае и всичко, което предстои?