Докато се изправяше и отупваше пръстта и тревата от дрехите си, чу приближаващи се стъпки. Потрепери и вдигна ръце да се защити.
Но не се оказа нужно. Новодошлите не изглеждаха особено застрашителни. Хедж, а зад него — четирима от неговите Подпалвачи на мостове.
— Какво е станало с теб? — попита Хедж.
— Боя се, че не мога да кажа точно. Дойде някакъв със заявка, която аз, ъъ, нямаше как да изпълня.
— Грешен восъчен печат на заявката ли?
— Нещо такова, да.
Хедж хвърли око на фургона.
— Май все пак си е взел каквото му трябва.
— Углавно престъпление — подхвърли един от ефрейторите на Хедж, поклати глава и се намръщи невярващо. — На вас, Ловците на кости, ви липсва дисциплина, старши сержант.
Поурс се вторачи в мършавия ледериец.
— Знаеш ли, тъкмо си мислех същото, ефрейтор. Това тук е анархия. Чувствам се направо под обсада, самотен остров на благоразумие и ред сред буря от ненаситен хаос. — Посочи зад себе си и каза на Хедж: — Ако сте тук, за да получавате нещо, както виждаш, ще трябва да изчакате да въдворя ред. Освен това, строго казано, личните ми запаси не са достъпни за официално присвояване. Мога обаче да ви осигуря писмено нареждане, което ви гарантира прием от интенданта.
— Много мило — отвърна Хедж. — Само че вече бяхме там.
— Без писмена заповед? Нямахте късмет, нали?
— Не, странно. Изглежда, че единствените заповеди, които приема, са от теб.
— Естествено — каза Поурс. — Както може би се досещате, командире… „командир“, нали? Както може би се досещате, в целия този хаос, за който ефрейторът ви така проницателно отбеляза, се наложи да поема върху себе си внасянето на известен ред във все по-смаляващите ни се припаси.
Хедж кимаше, без да откъсва очи от фургона.
— Работата е, старши сержант, че както чуваме, повечето хаос се дължи на факта, че повечето трябва да минават през теб. Чудя се дали Юмрук Кенеб е съвсем наясно с положението. Като командир, виждаш ли, мога просто да отида при него и да поговорим. Като равни, искам да кажа. Никой от приятелчетата ти няма да се опита да ме спре — да, мернах ги в онзи неофициален кордон около щабния лагер. Голяма организация си спретнал, старши сержант. Интересно кой ти е префасонирал носа така.
— Ако имах спомен за инцидента, командире, щях да ви кажа — след като първо го спипам и разпъна за плячкаджийство, разбира се.
— Ами, май подочух нещо на петдесетина крачки оттук — отвърна Хедж. — Свежо е като ей оная тор зад воловете.
— Чудесно. — Поурс зачака.
— Заповедта — подкани го Хедж.
— Веднага. Момент само да намеря резервна восъчна табличка…
— Не използвате пергамент? Не, разбира се. Пергаментът не се топи, нали? Восъкът — да. Доказателство ли? Какво доказателство? Хитро, старши сержант.
Поурс намери табличка и стило в малкото си походно писалище до катурнатия сгъваем стол, на който — вероятно — беше седял, когато предишният посетител му беше казал „здрасти“. Бързо надраска знака си и вдигна очи в очакване.
— Та какво точно искате?
— Точно? Каквото решим, че ни трябва.
— Добре. Чудесно. Ето, записвам го.
— Направи го четливо.
— Естествено.
Поурс връчи табличката и изчака, докато Хедж я огледа, присвил очи.
Накрая кучият син вдигна глава и се усмихна.
— Слухът е, че Нефариас Бред ти е шибнал един.
— А, той значи. Кой друг може да е. Колко глупаво от моя страна. Предполагам, че не знаете как изглежда?
Хедж сви рамене.
— Голям, както чух. Имал чело като канара, очи на хамстер, нос дълъг оттук до остров Малаз и може да троши камъни със зъби. Повече косми от ташаците на мъжки бедерин. Кокалчета на пръстите, които трошат носове на старши сержанти…
— Можете да спрете дотук — каза Поурс. — Имам вече удивително точна картина в ума си, благодаря.
— Мейфлай обаче твърди, че всичко това не е вярно — добави Хедж. — Бред бил висок, но мършав, според нея, и цялото му лице било мъничко, като пъпка на цвете. С мили и нежни очи и нацупени устнички…
— И Мейфлай го сънува всяка нощ, да. Е, беше ми приятно да си поговорим, командире. Приключихте ли? Както виждате, имам да свърша малко работа.
— Имаш, имаш.
Погледа след тях с двата вола. После въздъхна.
— Богове, тия наистина са Подпалвачи на мостове. — После се намръщи на говедата. — Подъвчете го малко това, негодни тъпаци такива.
Скълдет, последният жив принц на някакво пустинно племе от Седемте града и най-ужасният убиец в ръкопашен бой, когото сержант Синтър бе виждала, сплиташе косата на Ръфъл. Стилът видимо се различаваше от всичко познато при племената на Дал Хон, но на кръглата и малка донякъде главица на Ръфъл ефектът беше, поне за Синтър, нещо средно между функционален и плашещ.