— Иш тва — измърмори Неп Фъроу, чието петнисто нагънато от бръчки чело й напомняше за костенурча кожа. — Твратително!
— Не знам — вметна Праймли. — С тия къдри няма да й трябва подплънка под шлема. Ще й държи много по-хладно, отколкото на нас.
— Нях, флитки, ч’веко. Скънда, уеко!
— Хубава рима — подхвърли Шоули, както се беше изпружил, изпънал крака почти до още тлеещите въглени на огнището. Ръцете на тежкия пехотинец бяха сплетени под главата му, очите му бяха затворени.
Синтър и останалите няколко войници, насядали наблизо, хвърляха от време на време поглед, да следят напредъка. С жестове с ръце вдигаха залозите кога най-после Шоули ще забележи, че си пече краката. Ефрейтор Рим броеше десетките и вече бе стигнал до шестата.
Неизменната вече лула на Ръфъл пуфкаше дим в очите на Скълдет и му се налагаше непрекъснато да си бърше очите, докато работеше с дървената си игла и костена кука.
Странно, замисли се Синтър, как несретниците винаги се намират един друг във всяка тълпа, или пустош в този случай. Като онези тревни паяци в саваната, които развяваха дългите цял пръст пипала пред себе си в размножителния сезон. Улови се, че пак мисли за паяци, за пети път може би от сутринта, и погледна изпружената неподвижна фигура на сержант Хелиан, която се беше дотътрила в бивака им, мислейки си, че са нейното отделение. Беше толкова пияна, че Рим я задържа да не се приближи прекалено до огъня, иначе въздухът около нея щеше да пламне. Беше бягала от паяците. Какви паяци? Хелиан така и не обясни. Просто се свлече и заспа.
Скълдет я беше погледал известно време, после я погали по косата и намести крайниците й да не се изкълчат. „Майката, която никога не е имал. Или майката, която никога не е напускал. Е, всички ония изгубени принцове в приказките изобщо не са били толкова изгубени като нашия Скълдет. Каква ли тъжна — макар и объркана — история би могло да разкаже малкото ни мило момченце?“
Потърка се по челото. Не се чувстваше много по-различно от Хелиан, макар предната нощ да не беше пила нищо освен слаба бира. Чувстваше ума си замаян и изтръпнал. Мъчещите я свръхчувствителни сетива бяха притъпени. „Като че ли съм… смазана.“
„От нещо. Близо е. И се приближава още. Това ли е то?“
Зачуди се къде ли е сестра й — колко далече бяха перишите и хундрилите, между другото? Закъсняваха, нали?
Отново се замисли за онази съдбоносна среща с адюнктата. Спомни си свирепото изражение на Мейсан Джилани в момента преди адюнктата да я отпрати. Никакво колебание не беше имало у Тавори към казаното от нея какво е нужно да се направи, и никакво възражение от никоя от тях на предложението й. Единствената видима реакция бе предшествала всичко това. „Измяна. Да, тази дума я нарани. Това е единственото, което не може да понесе. Единственото, което поглъща куража й, мисля. Какво се е случило с теб, Тавори Паран? Нещо в детството ти ли е? Някакво ужасно отхвърляне, измяна, която те е пронизала до дъното на душата? Душата на онова невинно дете, което си била?“
„Кога се случва това? Всички онези рани, които ни правят възрастни?“ Едно гладувало дете никога не може да порасте високо и силно. Едно необичано дете никога не може да намери любов — или да я даде, когато порасте. Дете, което не се смее, ще стане човек, който не може да намери в света нищо, заслужаващо смях. А дете, което е било наранено достатъчно дълбоко, ще преживее целия си живот, опитвайки се да изцери раната си — докато другите непрекъснато бъркат в нея. Мислеше си за всички онези лекомислени действия и безразлични, нетърпеливи жестове, които бе виждала от родители в цивилизовани места, все едно че те нямаха време за собствените си деца. Прекалено заети, прекалено изпълнени със себе си, и всичко това просто се предаваше от поколение на поколение, отново и отново.
Сред далхонийците, в селата на север, както и на юг, търпението беше дарът, връщан на детето, което само по себе си е дар. Търпение, пълно внимание, желанието да изслушаш и да поучиш — не бяха ли това отговорностите на родителството? А какво да кажем за цивилизация, която може да процъфтява само като унищожава систематично тази най-скъпа връзка? „Време, което да прекараш с децата си? Никакво време. Работиш, за да ги храниш, да, това е отговорността ти. Но твоята вярност, твоята сила и твоята енергия — те са за нас.“
„А ние, кои сме ние? Ние сме разхитителите на света. Чий свят? Нашият. Нейният — на адюнктата, да. И дори на Скълдет. На горкия изгубен Скълдет. И на Хелиан, вечно отпусната в горещата прегръдка на алкохола. Ти и онзи странстващ бивш жрец с неговата презрителна усмивка и сломен поглед. Твоите армии, твоите крале и кралици, твоите богове и, преди всичко, твоите деца.“