„Убиваме техния свят, преди дори да са го наследили. Убиваме го, преди да са пораснали достатъчно, за да разберат какво е той.“
Отново се потърка по лицето. Адюнктата беше толкова сама, да. „Но аз се опитах. Поне мисля, че го направих. Не си толкова сама, колкото си мислиш, Тавори Паран. Оставих ли ти поне това? Когато си отидох, когато остана там в палатката си, в тишината — когато Лостара Юил напусна и нито едни очи вече не те гледаха… какво направи? Какво освободи от веригите вътре в себе си?“
„Ако Ботъл е гледал през очите на някой от своите плъхове, какво е видял? Там на лицето ти?“
„Нещо? Каквото и да е?“
— Какво гори?
— Ти, Шоули.
Тежкият не помръдна. Ботушите му вече изпускаха черни струи дим.
— Изпекох ли се вече, Праймли?
— Хрупкав бекон, бас слагам.
— Богове, обичам бекон.
— Няма ли да си мръднеш краката, Шоули? — попита Мълван Дрийдър.
— Залагахте, а? Копелета такива.
— Естествено — каза Правалак Рим.
— Кой брои десетките?
— Аз — отвърна Рим. — Мой ред е, редуваме се. Всичко сме десет, със Скълдет и Ръфъл, ама те не броят, заети са.
— Синтър заложи ли?
— Да — рече Синтър.
— Кое число?
— Седем.
— Рим, докъде си?
— Три.
— На глас.
— Пет, шест, се…
Шоули издърпа краката си от огъня и се надигна.
— Това му се вика лоялност — каза Синтър ухилена.
— Ней фефно! Ней фефно! Фалових на пеф! Ерим, т’ва ней фефно!
— От краката на Шоули е — каза Мълван. — Може да направи к’вото си иска с тях. Синтър спечели джакпота, щот’ е хубава, нали, Шоули?
Шоули се усмихна.
— Да. Е, Синт, харесваш ли ме?
— И още как — отвърна тя.
— Ще ми потрябва. Неп Фъроу, едно бързо изцеряване колко ще ми струва?
— Ха! Повината! Повината! Ха-ха!
— Половината от моята половина…
— На! На!
— Или това, или сержантът ти заповядва да ме изцериш и не получаваш нищо.
— Правилно — каза Синтър и се озърна към Бадан Грук. — Ще ми трябва лечителят ти, Бадан. Нещо против?
— Нямаш проблем.
— Всичко това беше нагласено — измърмори Праймли. — Намирисва ми на нещо повече от бекон вече.
— Повината на повината фи! Шабли! Повината на повината!
— Бъди добър с него, Шоули, за да си свърши добре работата.
— Ясно, сержант Синтър. Половината от половината. Разбрахме се. Къде е гърнето?
— Всички да пуснат — каза Рим и взе шлема си. — Тука, хайде.
— Мошеници — рече Дроуфърст. — Лукбек, изиграха ни.
— Кое му е новото? Морската пехота никога не играят честно…
— Просто играят да спечелят — довърши Дроуфърст и се намръщи на старата мостовашка поговорка.
Синтър стана и си тръгна от бивака. Както беше изтръпнала и изнервена в същото време, защо да се забърква в това? След няколко крачки усети, че си има компания, обърна се и видя до себе си Бадан Грук.
— Синтър, изглеждаш… различно. Болна ли си? Слушай, Кисуеър…
— Остави сестра ми, Бадан. Познавам я най-добре от всички, не забравяй.
— Точно. Тя щеше да избяга, всички го знаехме. И ти трябва да си го знаела. Не разбирам само защо тя не се опита да ни накара да тръгнем с нея.
Синтър го погледна.
— А щеше ли да те убеди, Бадан?
— Може би.
— И тогава двамата щяхте да ме притиснете, докато се предам.
— Можеше и така да стане, да. Работата е, че не стана. И сега тя е някъде там, а ние сме вързани тук.
— Аз не дезертирам, Бадан.
— Не си ли го помисляла обаче? Да тръгнеш след Кисуеър?
— Не.
— Сериозно?
— Тя вече е съвсем пораснала. Отдавна трябваше да съм го разбрала, нали? Не съм длъжна да се грижа повече за нея. Съжалявам, че не го бях разбрала още в деня, в който се записах.
— Не си единствената, Синтър — отвърна той с гримаса.
„Ах, Бадан, какво да правя с тебе? Все така ми разбиваш сърцето. Но жалостта и любовта не си съжителстват, нали?“
Жалост ли беше? Просто не знаеше. Просто хвана ръката му и продължиха напред.
Лекият вятър по лицето му го събуди. Замаян, с пресъхнала уста, Геслер примига и отвори очи. Синьо небе без никакви птици, без нищо. Той простена и се помъчи да превърти в главата си последното, което помнеше. Лагерът, да, някакъв тъп спор със Сторми. Кучият му син пак беше сънувал, че някакъв демонски юмрук се спуска от тъмното небе. Очите му бяха като на подгонен заек.
Пиеха ли? Пушеха ли нещо? Или просто заспаха, той в единия край на палатката, Сторми в другия — едната страна чиста и подредена, другата — вмирисана бъркотия. Оплаквал ли се беше за това? Не можеше да си спомни.