Все едно. По някаква причина лагерът не се движеше — и беше странно тихо също така, и какво правеше той навън? Бавно се надигна и седна.
— Богове на бездната, оставили са ни!
Начупен терен, странно ниски хълмове в далечината — тук ли бяха предната вечер? И къде бяха огнищата, охранителните полоси? Чу някакво шумолене зад себе си и се извъртя — движението разклати мозъка в черепа му толкова силно, че го накара да изохка.
Жена, която никога досега не беше виждал, седеше присвита до малък огън. Точно отдясно на нея лежеше Сторми — още спеше. Оръжията и снаряжението им бяха струпани зад него.
Геслер примижа към непознатата. Беше облечена като някаква проклета дивачка, в излиняла сърнешка кожа и щавена кожа на бедерин. А и не изглеждаше млада. Може би към четирийсетте, въпреки че никога не беше лесно да се определи при степните хора, защото със сигурност бе такава — като старите сети. Чертите й бяха съвсем правилни. Сигурно е била хубава някога, но оттогава годините са били трудни. Когато преценяващият му поглед най-после се вдигна към тъмнокафявите й очи, видя, че го гледа сякаш с тъга.
— Няма да е зле да заговорим — каза Геслер. Видя до нея мях и го посочи.
Тя кимна.
Геслер се пресегна, взе го, дръпна запушалката и бързо отпи три дълбоки глътки. От устата му лъхна странна миризма и главата му за миг се замая.
— Чукалото на Гуглата, къде съм бил снощи? — Погледна намръщено жената. — Разбираш ли ме?
— Търговска реч — промълви тя.
Трябваше му малко време, докато схване думите. Говорът й му прозвуча странно.
— Ще се разберем значи. Това поне е добре. Къде съм? Коя си ти? Къде е проклетата ми армия?
Тя махна с ръка: „Няма я.“ А после каза:
— Вие — за мен. С мен. До мен? — Поклати глава, явно отчаяна от слабото си познаване на езика. — Мое име Калит. — Извърна очи. — Дестраянт Калит.
— Дестраянт? Тази титла хората не си я подхвърлят току-така. Ако не ти се полага, ти и цялото ти потекло сте прокълнати. За вечни времена. Човек не използва такива титли. Дестраянт. На кой бог?
— Бог не. Не бог. К’Чаин Че’Малле. Гнездо Ацил, Матрона Гунт’ан Ацил. Аз Калит, Елан…
Той вдигна ръка да я прекъсне.
— Чакай. Чакай малко. Нещо не разбирам. К’Чаин Че’Малле, да. Ти си дестраянт на К’Чаин Че’Малле. Но това е невъзможно. Нещо си объркала…
— Объркала не. Съжалявам, да. — Измести се леко и посочи Сторми. — Той Щит-наковалня. — После посочи него. — Ти Смъртен меч.
— Ние не сме… — Млъкна и се втренчи в Сторми. — Някой го нарече Щит-наковалня веднъж. Не мога да си спомня кой беше обаче. Всъщност може да е било и Смъртен меч, не помня. — Погледна я намръщено. — Който и да беше обаче, не беше К’Чаин Че’Малле.
Тя сви рамене.
— Има война. Ти водиш. Него и теб. Гунт’ан Ацил ме прати да ви намеря. Намирам вас. Вие сте огън. Гу’Рул ви вижда, изпълва моя глава с вас. Гори. Маяци, ти и той. Ослепява. Гу’Рул ви взима.
Взима? Геслер изведнъж скочи на крака и отново изпъшка, щом главата му се завъртя.
— Ти си ни отвлякла!
— Аз не — не аз. Гу’Рул.
— Кой е Гу’Рул? Къде е тоя кучи син? Трябва да му срежа гърлото, а и твоето сигурно. После трябва да намерим армията…
— Далече. Ваша армия много левги оттук. Гу’Рул лети цяла нощ. С вас. Цяла нощ. Трябва водите армия К’Чаин Че’Малле. Осем Фурии. Идват. Близо. Има война.
Геслер отиде до Сторми и го срита.
Огромният мъж изпъшка и се хвана за слепоочията.
— Ходи пикай, Геслер — изломоти той. — Още не е съмнало.
— Тъй ли? — Сторми бе заговорил на фаларийски и Геслер му отвърна на същия.
— Бълдж ме буди всеки път, знаеш го. Нещастно го…
— Отвори си очите, войник! Ставай!
Сторми изрита с босия си крак и Геслер се дръпна. Опитвал беше тия ритници. Но след това Сторми се надигна, отвори очи и се ококори.
— Какво си ми направил, Гес? Къде е… къде е всичко?
— Отвлекли са ни нощес, Сторми.
Светлосините очи на Сторми се спряха на Калит.
— Тя ли? Трябва да е по-силна, отколкото изглежда…
— В името на Финир, Сторми, имала е помощ. Някой си, наречен Гу’Рул, и който и да е той, има криле. И трябва да е достатъчно силен, след като ни е носил двамата цяла нощ.
Очите на Сторми блеснаха.
— Какво ти казах, Геслер! Сънищата ми! Видях…
— Това, което ми каза, че си видял, звучеше безсмислено! И още звучи така! Работата е, че тази жена тук се нарича дестраянт на К’Чаин Че’Малле, и понеже това не е достатъчно тъпо, нарича мен Смъртния меч, а теб — Щит-наковалня.
Сторми потръпна и скри лицето си в шепи. Заговори иззад дланите си: