— Къде ми е мечът? Къде са ми ботушите? Къде е шибаната закуска?
— Не ме ли чу?
— Чух те, Геслер. Сънищата. Заради ония проклети люспести плъхове. Всеки път щом видя някой по пътя, ме побиват тръпки.
— Плъховете не са К’Чаин Че’Малле. Знаеш ли, ако имаше малко мозък, щеше да си разгадал сънищата си и може би нямаше да се забъркаме в тази каша!
Сторми смъкна ръцете си, извърна рошавата си глава и погледна Калит.
— Виж я само.
— Какво?
— Напомня ми за мама.
Ръцете на Геслер потрепериха и се свиха в юмруци.
— Не си го и помисляй, Сторми.
— Не мога да го избегна. Тя наистина…
— Не. Майка ти имаше червена коса…
— Не е там работата. Около очите й, виждаш ли го? Би трябвало да го знаеш, Гес, спа с нея толкова пъти…
— Онова беше случайност…
— Какво?
— В смисъл, откъде да знам, че е тръгнала да съблазнява приятелите ти?
— Не е. Само теб.
— Но ти каза…
— Излъгах! Просто се опитвах да ти помогна да се почувстваш по-добре! Не, майната му на това, опитвах се да те накарам да разбереш, че не си толкова важен — бездруго много се беше главозамаял. Все едно, вече не е важно, нали? Забрави. Простих ти, нали…
— Беше пиян, сбихме се в една уличка и се опитвахме да се утрепем…
— Да де, ама ти простих. Забрави, казах.
— Де да можех! А сега ми казваш, че тази тук прилича на…
— Но тя прилича!
— Знам, че прилича! Просто млъкни? Ние не сме — не сме…
— Сме. Знаеш го, Гес. Не ти харесва, но го знаеш. Откъснати сме. Дадена ни е нова съдба. Предопределение. Тук. Сега. Тя е дестраянт, а ти си Щит-наковалня, а аз — Смъртен меч…
— Обратното — изръмжа Геслер. — Аз съм Смъртният меч…
— Добре. Радвам се, че това се уточни. Сега я накарай да ни сготви нещо…
— О, това ли прави дестраянтът? Готви ни?
— Гладен съм!
— Тогава я помоли. Учтиво.
Сторми погледна намръщено Калит.
— Търговската реч — подсказа му Геслер.
Но Сторми посочи устата си и се потупа по корема.
— Вие яде — каза Калит.
— Гладни, да.
— Храна — каза тя и посочи една малка кожена торба до себе си.
Геслер се засмя.
А Калит стана и каза:
— Те идат.
— Кои? — попита Геслер.
— К’Чаин Че’Малле. Армия. Скоро… война.
И в този момент Геслер усети как земята затрепери под краката му. Сторми също го усети и двамата рязко се обърнаха на север.
„Светият чатал на Финир!“
23.
Имала беше един чичо, принц, изкачил се високо по стъпалата, но на погрешната стълба, уви. Беше направил опит за преврат, за да разбере накрая, че всичките му агенти са били всъщност агенти на друг. Тази самонадеяност ли го беше довела до смъртта? Кой негов избор я беше направил неизбежна? Кралица Абрастал много пъти беше мислила за съдбата на този човек. Любопитното беше, че той всъщност бе успял да избяга. От града и чак до източната граница всъщност. Но на заранта на последната му езда един селяк се беше събудил с болезнен ревматизъм в краката. Петдесет и седем годишен селяк, който вече от трийсет и няколко години всеки месец лятото и есента откарваше жътвата от семейния парцел до селото, на левга и половина от фермата. И го правеше с една малка двуколка.
Трябваше да се е събудил онази сутрин във вмирисания спарен въздух на собствената си тленност. Изнурен и изтощен. И докато е гледал мъглите, загърнали ниските хълмове и поляни, запълзели към нивите, трябваше да е държал безмълвие в ръцете си, както и в сърцето си. Отпадаме. Всичко, което е безусилно, се превръща в тегоба, но умът си остава ясен, затворен в едно отпадащо тяло. Макар утрото да обещаваше чудесен ден, студеният мрак на нощта си оставаше утаен вътре в него.
Имал беше трима сина, но всички те бяха взети във войската някъде. Слухове за някакъв бунт. Старецът знаеше малко за него и още по-малко го интересуваше. Освен обстоятелството, че синовете му не бяха с него. С движения, вдървени от болката в краката, беше впрегнал мулето в разнебитената талига. Можеше да вземе двуколката, но единственото муле, с което разполагаше, което не беше съвсем окуцяло, беше екземпляр със странно дълго тяло, твърде дълго за стръките и поводите на двуколката.