Усилията по приготовлението, включително товаренето, му бяха отнели по-голямата част от сутринта, дори с помощта на полусляпата му жена. А когато потегли, плясвайки животното с камшика, мъглите се бяха вдигнали и слънцето грееше високо и силно. Каменистата пътека, водеща до черния път, беше по-пригодна за двуколката, отколкото за талигата, тъй че карането беше бавно, а щом излезе на черния път и наближи главния, слънцето вече биеше в очите му.
На този ден, в една купчина камъни в ъгъла на една нива точно до главния път, в един кошер с диви пчели бе избухнала гражданска война. И малко преди селякът да стигне дотам, кошерът се беше разбунил.
Старецът, полузадрямал, беше чул тропота от бързо приближаващ се ездач, но на пътя имаше място — беше построен за движение на армии към и от границата в края на краищата, — тъй че той не беше особено притеснен от усилващия се тътен на конските копита. Да, конникът идваше бързо. Сигурно някой гарнизонен вестоносец, понесъл бърза вест, а всички бързи вести бяха лоши, доколкото знаеше селякът. Беше му останал миг да помисли с тревога за синовете си, а след това роякът се вдигна, завихри се на жужащ облак и връхлетя мулето.
Животното се паникьоса, зарева и хукна напред. Породената му от страха сила бе такава, че старецът изхвърча назад от капрата и изтърва поводите. Талигата подскочи, после се килна на една страна, изсипа го на пътя и той падна сред облак прах и побеснели пчели.
Ездачът, сменил третия си кон, откакто бе побягнал от града, пристигна точно в този момент. Опитът и инстинктът го поведоха покрай мулето и талигата, но неочакваната поява на селяка точно на пътя на коня стана толкова бързо, толкова неочаквано, че нито той, нито конят имаха време да реагират. Предните копита стъпкаха селянина, счупиха му едната ключица и шибнаха със зашеметяваща сила главата. Конят залитна, смъкна се на гърди и изхвърли ездача си напред.
Малко по-рано същия ден чичо й беше свалил шлема си — жегата беше жестока все пак — и макар да беше спорно дали това е било от значение, Абрастал подозираше — или може би предпочиташе да вярва, че ако го е носел, като нищо е можел да преживее падането. Но вратът му се беше прекършил.
Беше проучила тези събития с почти фанатична обсебеност. Агентите й бяха пропътували до онзи далечен район на кралството. Бяха разпитвали синовете, роднините и дори самия старец — който по чудо бе оцелял, макар и грохнал от неизлечима болест — и се бяха постарали да скицират съвсем точно последователността на събитията.
Всъщност изобщо не беше я интересувала съдбата на чичо й. Беше се оказал глупак. Това, което всъщност бе завладяло ума й и толкова я бе обсебило, беше как едно такова съчетаване на случайни събития може толкова съвършено да отнеме човешки живот. От този единствен пример Абрастал бързо бе осъзнала, че подобни шаблони съществуват навсякъде и могат да се съберат буквално за всяка смърт при злополука.
Хората говореха за лош късмет. Малшанс. Говореха за развилнели се духове и за отмъстителни богове. А някои говореха за най-ужасната истина от всички — че светът и целият живот в него не са нищо друго освен сляпо съчетание на произволни събития. Причина и следствие само очертаваха нелепостта на нещата, нелепост, пред която бяха безпомощни дори боговете.
Някои истини можеха да терзаят, по-студени и по-жестоки от всеки призрак. Някои истини можеше да се оформят от уста, зяпнала в ужас.
Когато излезе със залитане от палатката си, с гъмжащите около нея стражи и слуги, не беше имало никакво време за размисли, никакво време за мисли по минали увлечения. Не беше имало нищо освен самия миг, червен като кръвта в очите й и силен като вика в черепа й.
Дъщеря й я беше намерила. Фелаш, изгубена някъде сред свирепа буря в морето, се беше спазарила с един бог и докато ехото от виковете на давещите се моряци звучеше смътно и глухо под писъка на ветровете, богът бе отворил пътека. Древна, страховита, жестока като насилие. В сълзите, заплували пред очите на Абрастал, лицето на четиринадесетата й дъщеря доби очертания, все едно се издигна от невъобразими дълбини, и Абрастал вкуси соленото море на езика й, усети изтръпващия студ на безсмъртния му глад.
„Майко. Помни историята на твоя чичо. Талигата пълзи, главата на мулето клюма. Тътен в далечината. Помни историята така, както ми я разказа, докато живееш всеки един ден. Майко, големият път са Пустинните земи. И аз чувам гъмжащите тълпи по него, чувам ги!“
Древните богове даваха оракулите си с неохота, с неприязън. В хватката на такава сила никой смъртен не можеше да говори свободно. Яснотата бе отхвърлена, точността — отказана. Само изопачени думи и образи можеха да изплуват навън. Само подвеждането в грешна посока оставаше неизменно в сила.