Но Фелаш беше умна, най-умната от всичките й любими дъщери. И Абрастал разбра. Проумя предупреждението й.
Мигът изчезна, но болката от връхлитането му остана. С насълзени и плувнали в кръв очи Абрастал се запровира през тълпата изпаднали в паника слуги и охрана и изскочи навън, гола от кръста нагоре, огнената й коса — разчорлена и сплъстена от пот. Солта по кожата й вече засъхваше и миришеше на тяло, изтръгнато от морското дъно.
Изпънала напред ръце, за да задържи всички настрана, тя спря задъхана и навела глава. Най-сетне, след като успя да си поеме дъх, успя и да проговори:
— Спакс. Доведете ми Спакс. Веднага!
Воините гилки, събрани на групи по родове, проверяваха оръжията и снаряжението си. Боен главатар Спакс стоеше отстрани и ги наблюдаваше, почесваше брада, а вкиснатият ейл от бурето предната нощ се надигаше заплашително в корема му. Или може би беше козият крак, или голямата колкото юмрук буца горчив шоколад — нещо, което никога не бе вкусвал, преди да дойде в Болкандо, но ако добрите богове серяха, то със сигурност беше шоколад.
Видя вестоносеца на Огнекосата много преди той да стигне до него. Един от онези мършави дворцови мишоци с вечно зачервени от напрежение лица и потни горни устни. Собствените му съгледвачи го бяха уведомили, че са може би на ден път от Ловците на кости — бяха постигнали добро време, като почти бяха изтощили по пътя търговците от Сафинанд, и въпреки цялото си перчене Спакс бе принуден да признае, че Изгорените сълзи на Хундрил и перишите са корави като езика на гълтач на кактуси. Почти толкова корави като неговите баргасти. Според общоприетото мнение армиите с обоз бяха бавни дори по съвсем равен терен, но явно нито Гал, водачът на Изгорените сълзи, нито Кругава, Смъртният меч на перишите, се вслушваха в общоприетото мнение.
Той отново погледна воините си, преди бегачът да е дошъл, и видя, че показват признаци на умора. Не достатъчно, та това да го притесни, разбира се. Още един ден, в края на краищата, и Абрастал можеше да си направи своите преговори с малазанците, и след това да обърнат и да се запътят към дома с доста по-разумна скорост.
— Боен главатарю!
— Какво я възбуди този път? — попита Спакс, доволен както винаги от възможността да подразни тези хилави дворцови контета. Но този път младият мъж не реагира на прекалената му фамилиарност с обичайното стъписване. Всъщност продължи все едно изобщо не го беше чул.
— Кралицата настоява да се явите при нея. Веднага.
Обикновено дори тази заповед щеше да предизвика едно-две саркастични подмятания, но Спакс най-сетне забеляза страха на лицето на вестоносеца и само изръмжа:
— Води тогава.
Вече облечена в броня, кралица Абрастал не беше в настроение за празно дърдорене, а и вече бе казала достатъчно на Бойния главатар на гилките, за да го накара да се умълчи, докато яздеше до нея към лагера на перишите. Утринната светлина дращеше с ноктите си по набраздения лоб на планините на запад. Прах надвисваше над разровените пътища, водещи към и от границата на Сафинанд, и колони фургони и впрягове вече се изливаха от трите лагера, празни, ако не се брояха сандъците с пари, търговските охранници и курвите. Кралицата знаеше, че ще се върнат тук и ще чакат завръщането на легиона Евъртайн.
„Дълго може да чакат.“
Казала беше на Спакс за посланието и не се изненада много, като видя мръщенето му. Баргастът знаеше достатъчно, за да не се усъмни в такова нещо. Дори бе споделил, че собствените му чародеи и вещици се оплаквали от слабост и слепота — сякаш баргастките богове бяха прогонени или нямаха достатъчно сила, за да я проявят в Пустинните земи.
Докато приготвяха конете им, той й беше говорил за вярата си в сливането на сили и тя бе впечатлена от откритието, че зад бялата маска на лицето и бронята от костенурчи черупки варваринът знае за света извън собственото си племе и собствения си народ. Идеята за сила, привличаща сила, обаче като че ли не се доближаваше до нейното усещане за това, което предстои.
— Казваш, че такива сили са обречени да се съберат, Спакс. Но… това не е същото.
— В какъв смисъл, ваше величество?
— Шансът ли е оръжието на съдбата? Би могло да се каже така, предполагам, но онова, което се събира пред нас, Спакс, е нещо по-жестоко. Произволно, непредсказуемо. Глупаво всъщност. То е проклятието да си на неподходящо място в неподходящо време.
Той го премисли за миг, след което каза:
— Ще се опитате ли да ги отклоните? Огнекоса, тази Кругава е като непоклатима планина. Пътят й е по руслото на стъпканите корони. Ще се провалите.