— Това е добре и ви благодаря, Боен водач — отвърна Кругава. — Ваше величество, благодаря ви за предупреждението…
— Ние идваме с вас.
Спакс се обърна към нея. На лицето му бе изписано изумление.
Но Смъртният меч кимна.
— Блясъкът на достойнството ви, ваше величество, отхвърля всякаква мисъл за преструвка. Все пак смирено ви съветвам да премислите. Да се вслушате във възраженията, които вашият командир на гилките е толкова нетърпелив да изрече. Това не е вашата съдба в края на краищата. Тя е на Ловците на кости, на хундрилите и на Сивите шлемове на Периш.
— Гилките — отвърна Абрастал — са под мое командване. Убедена съм, че погрешно разбрахте Боен главатар Спакс. Той е изненадан, да, но докато той и неговите баргасти си постилат с моите монети, ги водя аз.
— Така е — заяви Спакс. — Смъртен меч, вие наистина погрешно ме разбрахте. Гилките нямат страх. Ние сме юмрукът на Бялото лице на Баргаст…
— А ако този юмрук се забие в гнездо на стършели? — попита Танакалаян.
Абрастал се стъписа.
Спакс се озъби.
— Не сме деца, които умират от ужилване, Щит-наковалня. Ако разбуним такова гнездо, грижете се за своите.
— Това е погрешно…
— Достатъчно! — отсече Кругава. — Щит-наковалня, подгответе се да прегърнете всички, които може да паднат този ден. Това е вашата задача, вашата отговорност. Ако толкова цените блясъка на политиката, трябваше да си останете на бреговете на кралство Периш. Ние, които сме тук, сме отказали тези игри. Изоставихме домовете си, родните си места. Изоставихме семействата си и хората, които обичаме. Изоставихме интригата, заблудата и дворцовите танци на смъртта. Тепърва ли ще дръзнете да разлеете това горчиво вино? Вървете, сър, и обуздайте силата си.
Пребледнял, Танакалаян се поклони на Абрастал, на Спакс и Гал, и напусна.
— Ваше величество — каза Кругава. — Рискувате твърде много.
— Знам — отвърна Абрастал.
— И все пак?
Кралицата кимна.
— И все пак.
„Проклети жени! Всичко е от жените!“
Дръпна юздите на коня на билото на нисък хълм и очите й се зареяха на юг. Прах ли бе онова на хоризонта? Вероятно. Кисуеър разкърши гръб, за да облекчи болката в кръста. Бедрата й горяха все едно, че са топнати в киселина. Беше останала без вода, а конят под нея бе полумъртъв.
„Шибаната адюнкта. Лостара Юил. И оная кучка, сестра ми — не е честно!“ Беше се колебала, но вече не. О, щеше да намери глупаците, надутите периши и разгонените хундрили, готови да се разплачат и над счупено гърне. Щеше да отнесе всичките тия безполезни молби за помощ на Кругава — поредната проклета от Гуглата жена — и после щеше да приключи с това. „Не се връщам. Дезертирала съм, нали? Продължавам направо през тях. Сафинанд. Мога да се изгубя там, обкръжена е от планини. Не ми пука колко мизерно е там, ще свърши работа.“
Какво друго очакваха от нея? Героично завръщане в челото на две армии? Идва на помощ, за да ги издърпа всички от самите порти на Гуглата? Такива глупости бяха за Синтър или дори за Мейсан Джилани, която пък бе препуснала, за да намери съюзник, който можеше дори изобщо да не съществува — да, остави легендата за оная северняшка кучка, тя си има всичките нужни черти в края на краищата.
Кисуеър беше издялана от по-мек материал. Не бронз. По-скоро восък. А светът се нажежаваше. Бяха я изпратили с почест. Бяха решили да вложат цялото си доверие и вяра в нея. „И аз ще ги намеря. Онова там е облак прах. Вече го виждам. Ще стигна до тях, ще кажа каквото трябва да кажа. Адюнктата казва, о, Смъртен меч, че измяната не подобава на перишите. Нито на хундрилите. Елате при нея, моли тя.“
„Адюнктата казва, че мечът е за носене и боравене с него, не да седиш на него. Той е оръжие, не е кураж, колкото и да те държи прав. Адюнктата казва, че сред вас има предател и че с думите на този предател вие обричате Ловците на кости. Адюнктата казва, че кръвта е на вашите ръце, студена краво.“
Намери всякакви начини, бе казала Синтър. Използвай всичко, което се наложи. Засрами ги, насери ги, заплюй ги. Или стани лукава и подклаждай огньовете, докато ботушите им не пламнат. Заслепи ги с отражението на жаркото слънце в собствената им себичност. Моли ги, умолявай ги, падни на колене. „Използвай хитрините си, Кисуеър, това, което правиш най-добре.“
Богове, как ги мразеше всички. Онзи разбиращ поглед в очите им, онова приемане на всичко, което не беше добро в нея. Да, знаеха, че няма да се върне. И не им пукаше. Беше заменима, пусната като стрела и щом е ударила целта — голяма работа, похарчена е, лежи там счупена на земята.
Ами, щеше да е счупена стрела тогава. Хубаво. Защо пък не? Нищо повече не очакваха, нали?