Смуши коня, но той реагира с неохота.
— Още малко — каза тя, докато го подкарваше в лек тръс. — Виждаш ли ония ездачи? Хундрили са. Почти стигнахме.
„Не се налага да ги убеждавам в нищо — те вече са тръгнали. Трябва само да добавя още малко шпори към ботушите им. Кой знае, може би Кругава иска точно това. Има го този поглед у нея, мисля.“
„Ето, миличка, нося ти още шипове и камшици…“
Командваните от Рафала Бързи на Ведит се приближаваха към самотната ездачка. Малазанка, несъмнено. Виждаше се отдалече. На уморен кон. Рафала усети възбудата — доказателство, че става нещо. Историята за пореден път стягаше челюсти и никакво усилие не можеше да ги разтвори. Гал ги беше изпратил напред, в бърза езда. Намери Ловците на кости. Продължи през колоната им и говори с адюнктата. Кажи й да изчака или да обърне армията на юг.
Ужасните богове се събираха — виждаше го във високите облаци, трупащи се на югозапад, търкаляха се надолу от планините. Армиите трябваше да се съберат и да застанат на място като една срещу тези богове. Такъв миг на слава ги чакаше! Адюнкта Тавори, командир на Ловците на кости; Гал, Боен водач на Изгорените сълзи на Хундрил; Кругава, Смъртен меч на Вълците; и Абрастал, кралица на Болкандо и командир на легиона Евъртайн. „О, и гилките също. Ония баргасти, дето знаят как да се въргалят в кожите. Няма да трепна с тях на фланга, това — със сигурност.“
Какво ги чакаше в Пустинните земи? Някое жалко племе несъмнено — нищо повече не можеше да оцелее тук. В края на краищата онази земя беше мъртва. Е, щяха да съкрушат глупаците и след това да продължат напред, за да потърсят каквато там съдба адюнктата знаеше, че ги очаква всички в далечната Коланси. Рафала само се надяваше на шанс да оцапа меча си с кръв.
Малазанката — далхонийка всъщност — бе забавила изтощения си кон, та конете на хундрилите да свършат повечето работа. Много добре. Не изглеждаше да й е много удобно на седлото. От десетилетия малазанците изграждаха армиите си умно. Използваха конни племена, за да попълват конницата си, планинци за съгледвачи и лека пехота и селяни за тежката си пехота. Градски хора за сапьори и крайморски обитатели за морска пехота и моряци. Но след това нещата се бяха объркали. Конете не бяха подходящи за далхонийци.
„Все едно. Помня уикците. Не беше минал и месец от първото ми кървене, но ги видях. Унизиха ни всички.“
„А сега е ред на хундрилите да направят същото.“
Махна с ръка на ездачите зад себе си да забавят, продължи напред и дръпна юздите пред малазанката.
— Аз съм Рафала…
— Браво на теб — прекъсна я жената. — Просто ме заведи при Гал и Кругава. И ме прехвърли на отпочинал кон, този е свършил.
— Колко дни път е до тях? — попита Рафала, след като един от ефрейторите се зае със задачата да смени конете.
Малазанката се смъкна от седлото малко непохватно.
— До кои? А, не е далече, мисля. Загубих се първата нощ — мислех, че виждам планините отдясно. Оказа се, че са облаци. Яздила съм на югозапад вече два дни. Онзи глупак готов ли е вече?
Рафала се намръщи.
— Той ти дава най-добрия си боен кон, войник.
— Е, нали не го плащам. — Жената се качи на седлото и изохка. — Богове, не можеше ли да сложи по-меко седло? Седя си направо на кокалите.
— Не съм виновна, че си оставила мускулите ти да омекнат — изсумтя Рафала. — Е, да тръгваме, войник. — „И да видим дали можеш да издържиш с мен.“ — Обърна се към Бързите си: — Вие продължете. Аз ще я придружа и се връщам при вас.
И така се разделиха. Бързите продължиха на север. Рафала и малазанката препуснаха на юг, а ефрейторът ги последва — изоставаше все повече на изтощения кон.
„Е — помисли си Кисуеър, докато двете с Рафала се приближаваха към авангарда, — това ще улесни нещата.“ Гората от знамена издаваше „счепкване“ на командири (стара шега на остров Малаз). Щеше да каже каквото имаше да каже, и да се свършва.
За нея беше ясно, че ги очаква бедствие. „Твърде много жени държат тиганите тука.“ Винаги бе предпочитала мъжете пред жените. Като приятели, като любовници, като офицери. Мъжете обичаха нещата да са прости. Без онази нелепа свръхчувствителност, реагираща на всяко проклето изражение, поглед или жест. Без онова кипване заради някоя небрежно подхвърлена реплика. И, най-важното, без ония злостни мушкания в гърба и чашите с отрова, подавани така усмихнато. О, тя отдавна бе научила всички гадни уроци от своя пол. Достатъчно очи беше видяла да пълзят нагоре-надолу по тялото й, да преценяват дрехите й, прическата й, мъжа до нея. Виждала беше как жени кълцат други жени, докато те не ги гледат, с очи като ножове — клъц, хръс, клъц.