Прехвърлянето стана гладко и Рафала стисна устни, сякаш й се повдигаше от мисълта, че трябва да я похвали. Изостана назад, хванала юздите на бойния кон на своя воин, и след малко вече го отвеждаше.
— Знам къде — подметна Гал и се ухили.
Баргастът се изсмя грубо.
— Тръгвай с хундрилите — каза й Кругава. — Заведи ги при Ловците на кости.
„Богове на бездната — как да се измъкна от това?“
— Боя се, че само ще ги бавя, Смъртен меч. Този кон може да е отпочинал, но аз, уви, не съм.
— Спала ли си някога между коне? — попита Гал.
— Моля?
— Изпънат хамак, Кисуеър, с колове от палатки да разделят двата коня. Така си носим ранените в поход.
Всички тези жени, които я гледаха. Знаеха, виждаха онова, което мъжете не виждаха. „Показвате си острите малки зъбки, нали? Толкова доволни, че ме виждате как съм хваната в капана.“ Отвърна на Гал:
— Ако се стигне до тази необходимост, ще ви кажа, Боен водач.
— Чудесно. Да тръгваме тогава при моите Изгорени сълзи. Ваше величество, Смъртен меч, когато се срещнем отново, ще е в командната палатка на адюнктата. Дотогава, желая ви лек път и дано боговете ви гълтат прахта.
Кисуеър подкара с Бойния водач на изток и леко назад към яздещата в разтеглен строй основна колона. Щом се отдалечиха от авангарда, Гал заговори:
— Моите извинения, войник. Виждам, че сте махнали униформата си и че последното място, където искате да идете, е там, откъдето дойдохте. Но Смъртният меч е сурова жена. Нито един от Сивите шлемове на перишите никога не е дезертирал и ако изобщо някой се опита, сигурен съм, че няма да живее дълго. Тя ще действа от името на адюнктата независимо от последствията. Във всяка армия, в това число Ловците на кости, дезертьорството се наказва със смърт.
„Не е глупав в крайна сметка.“
— Заповядано ми беше да не издавам нищо, докато яздя сама, Боен водач, затова не нося нищо, което може да се свърже с униформа.
— А, разбирам. В такъв случай съм длъжен отново да се извиня, Кисуеър.
Тя сви рамене.
— Сестра ми е в онази колона, Боен водач. Как мога да не искам да се върна колкото може по-бързо?
— Разбира се. Сега разбирам.
Продължиха да яздят към Изгорените сълзи в дружелюбно мълчание. Тя се зачуди дали бе успяла да го излъже. Вярно, простотата не означаваше непременно глупост в края на краищата. Беше дала разумни отговори, със съвсем лек намек за обида. „Да, малко достойнство преди обидата, както често казваше майка ми, от това става чудесно оръжие.“
— Сигурен съм, че ще се зарадва да ви види отново.
Кисуеър го погледна крадешком, но не отвърна нищо.
Стълбове сиви облаци затулваха хоризонта на запад и Мейсан Джилани вече усещаше хладния освежителен полъх по лицето си. Беше започнала да спира коня си за кратък отдих на всеки две-три левги, но животното все пак изчерпваше силите си. Знаеше, че точно тази подробност убива повечето дезертьори. Преследващата група щеше да води резервни коне, докато побягналият глупак обикновено нямаше нищо освен собствения си кон.
Никой не я гонеше, разбира се, но колкото и да бе странно, това с нищо не облекчаваше чувството й за вина. Мястото й беше с отделението, да гълта прахта с тях и да ругае същите бръмчащи мухи. А ако нещата наистина бяха толкова зле, колкото бяха споделили някои, искаше да е там, до приятелите си, и да се изправи редом до тях срещу онова, което идеше. Но ето, че беше тук, тръгнала да търси… какво? За десети път този ден посегна да опипа малката кожена кесия на колана си, за да се увери, че си е там. Загубеше ли я, цялата мисия щеше да свърши с провал.
„Сигурно бездруго вече е провалена. Не мога да намеря това, което не мога да видя, с кесията или без нея.“
Виждаше дъжда пред себе си и почти нищо друго — сиво-синкави пелени, които се разгънаха под напора на вятъра и пометоха по земята. Поредната неприятност, сякаш не бяха се натрупали достатъчно. „Това е безсмислено. Търся призраци. Истински призраци? Може би. Може би не. Може би просто призраци, обитаващи в главата на адюнктата. Онези стари вещици на изгубен съюз и забравени обещания. Тавори, твърде много очакваш. Винаги си го правила.“
Дъждът заплющя в лицето й, капките завряха по земята като танц на обезумели мравки. Много скоро вече можеше да вижда само на няколко крачки пред себе си. Беше съвсем заслепена за онова, което търсеше.
Светът й се смееше.
„Безсмислено. Връщам се…“