Пред нея се изправиха пет фигури. Сиви като дъжда, мътни като разкаляната пръст и внезапни като сън. Тя изруга и задърпа юздите, за да усмири уплашения кон. Разхвърча се чакъл. Животното изцвили, копитата замлатиха в локвите.
— Ние сме, които търсиш.
Не разбра откъде дойде гласът. Ръката й стисна торбичката с кипящата пръст, дар от Атри-Цеда Араникт, и тя ахна от внезапната й топлина.
Всички до един бяха трупове. Т’лан Имасс. Потрошени, с липсващи крайници, с оръжия, провиснали от сякаш безчувствените ръце от кокал, увит в почерняла кожа. Дългите коси, мръсножълти и ръждивочервени, бяха полепнали около съсухрените им лица, по които дъждовната вода се стичаше като вечни сълзи.
Задъхана, Мейсан Джилани ги огледа поред, а после отрони:
— Само пет? Няма ли други?
— Ние останахме.
Стори й се, че го каза най-близкият до нея, но не можеше да е сигурна. Дъждът бушуваше около тях и вятърът стенеше, сякаш затворен в огромна пещера.
— Трябва да има… още — настоя тя. — Имаше видение…
— Ние сме, които търсиш.
— А призовани ли сте?
— Да. — И Т’лан Имасс по средата посочи кесията на колана й. — Теник е непълен.
— Кой от вас е Теник?
Съществото най-отдясно пристъпи напред. Всяка кост по него изглеждаше натрошена, с липсващи парчета. Безумна плетеница от пукнатини беше нашарила лицето му под шлем, направен от черепа на някакъв непознат звяр.
Мейсан заопипва връзките и най-сетне успя да откачи кесията. Подхвърли му я, но Теник не посегна да я хване. Кесията тупна в краката му и потъна в локвата.
— Теник ти благодари — каза онзи по средата. — Аз съм Уругал Прекършения. С мен е Теник Разбития, Бероук Тихия глас, Калб Безмълвния ловец и Халад Гиганта. Ние сме Необвързаните, които някога наброявахме седем. Сега сме пет. Скоро ще сме седем отново — в тази земя има паднали наши събратя. Някои отказват врага. Някои няма да последват онзи, който не води никъде.
Мейсан Джилани се намръщи и поклати глава.
— Объркахте ме. Все едно. Изпратиха ме да ви намеря. Сега трябва да се върнем при Ловците на кости — моята армия — там…
— Да, тя е ловец на кости, наистина — каза Уругал. — Ловът й скоро ще е пълен. Подкарай своя звяр. Ние ще те последваме.
Тя избърса водата от очите си.
— Мислех, че ще сте повече. — Подръпна юздите и обърна коня. — Можете ли да издържите с мен? — попита през рамо.
— Ти си знамето пред нас, смъртна.
Мейсан Джилани се намръщи още повече. Беше чувала нещо такова преди… някъде.
На четири левги на северозапад Онос Т’уулан изведнъж спря, за първи път от много дни. Нещо, не много далечно, бе докоснало сетивата му, но вече си бе отишло. „Т’лан Имасс. Странници.“ Поколеба се, щом по-далечната и съвсем различна вълна на принуда се върна, настойчива и отчаяна. Познаваше вкуса й. Знаеше го вече от седмици. Точно това бе търсил Ток-младши, това бе поискал от Първия меч.
Но той не беше вече приятелят, когото Ток познаваше някога, също както Ток не беше вече приятелят, когото помнеше самият Туул. Миналото бе едновременно мъртво и живо, но между двамата бе просто мъртво.
Призивите бяха малазански. Основаваха се на съюза, сключен много отдавна между императора и Логрос Т’лан Имасс. Някъде на изток чакаше малазанска сила. Опасност се приближаваше и Т’лан Имасс бяха длъжни да й дадат отпор, да застанат до старите си съюзници. Такъв беше дългът. Това бе мастилото на честта, вписано толкова дълбоко, че да зацапа безсмъртната душа.
Той се опълчи на повелята. Дългът беше мъртъв. Честта беше лъжа — виж какво бяха направили сенаните на жена му и на децата му. Тленността бе свят на измамата. Мръсната стая на ужас, скрита в къщата на живите, стените й зацапани и оплискани, тъмни петна по изкорубения под. Прах, струпана в ъглите, прах от късчета кожа и снопчета коса, рязани нокти и храчки. Всяка къща имаше своята тайна стая, където спомени виеха в сгъстената тишина.
Някога беше Логрос. Вече не беше. Вече имаше само един дълг и този дълг нямаше нищо общо с живота. Нищо не можеше да го отклони, нито желанията на Ток-младши, нито безумните домогвания на Олар Етил — о, да, знаеше, че тя е наблизо, твърде хитра, за да посмее да го доближи, след като много добре знаеше, че той ще я убие, ще я унищожи напълно. Искания и очаквания валяха като онзи далечен дъжд на югозапад, но всичко се отмиваше от него и не оставяше никаква следа.
Имало беше време, когато Онос Т’уулан бе избрал да застане близо до тленните хора. Когато бе обърнал гръб на своите и с това беше преоткрил чудесата на по-нежните чувства, насладите на другарството и приятелството. Благословения дар на смеха и обичта. А след това, накрая, бе постигнал прераждането си. Истински живот.