Какво става с душата на един войник, който знае, че е на несправедливата страна? Че той и другарите му са агресорите, носителите на дивачество и насилие? Тази мисъл притесняваше Брис, защото отговорите бяха лоши. „Нещо се прекършва вътре. Нещо вие. Нещо мечтае за самоубийство.“ А като командир, той щеше да поеме вината. Също като брат си Техол. Защото те бяха водачите, те командваха, те използваха живота на хиляди хора като пионки на някаква зацапана игрална дъска.
„Едно е да предвождаш войници на война. И едно е да ги изпратиш на война. Но ми се струва, че съвсем друго е да ги поведеш на война, която сама по себе си е престъпление. Трябва ли да сме безразлични към страданието, което ще причиним на своите и на невинните жертви в непознати земи?“
В сърцето му живееха имената на безброй изгубени богове. Много от тях бяха прекършили душите на своите поклонници. Много други бяха прекършени от лудостта на смъртните в неоправдани войни, клане и безсмислено унищожение. От двата вида, първите търпяха мъки в ужасяващи мащаби. Имаше, в самия край — трябваше да има — правосъдие. Не над падналите, не над жертвите, а над онези, които бяха предначертали съдбата им.
Разбира се, той не знаеше дали това е вярно. Да, можеше да усети страданието сред боговете, чиито имена таеше в себе си, но може би собственото му знание пораждаше тази болка и може би тази болка бе притежание на собствената му душа, прокълната да се гърчи в капана на състраданието. Може би той просто налагаше собственото си чувство за праведно наказание на онези отдавна мъртви богове. А ако бе така, с какво право можеше да го прави?
Тревожни мисли. И все пак легионите му продължаваха напред. В търсене на отговори на въпроси, които знаеше само адюнктата. Това отиваше отвъд доверието, отвъд вярата дори. Това бе споделена лудост и в нейния вихър бяха впримчени всички, каквато и съдба да ги очакваше.
„Би трябвало да съм по-силен. Нали? Аз водя, но мога ли истински да защитя? След като не знам какво ни очаква?“
— Командире…
Сепнат от мрачните си мисли, той изправи рамене и извърна очи към Атри-Цеда.
— Моля за извинение. Казахте ли нещо?
Араникт изтри потта от странно пребледнялото си лице.
— Мисля, че топлината ви е ударила — каза Брис. — Слезте и ще повикам…
— Не, сър.
— Атри-Цеда…
Видя вълната от ужас и паника, която изведнъж обля лицето й.
— Ние сме на грешно място! Командире! Брис! Трябва да се махнем оттук! Трябва да… ние сме на грешното място!!!
И в този миг гръм разтърси земята и тътенът заотеква безкрай…
Прашна буря или армия? Кенеб примижа срещу ярката светлина.
— Ефрейтор.
— Сър?
— Препусни към авангарда. Мисля, че видяхме хундрилите и перишите.
— Слушам, сър!
Щом вестоносецът препусна в галоп, Кенеб погледна наляво. Колоната на Брис се беше проточила леко напред — малазанците не бяха никак енергични този ден. Настроението беше мрачно, тягостно, дисциплината се разпадаше. Бучки киселина се бяха събрали тази сутрин в стомаха му, толкова болезнени, че докарваха сълзи в очите. Най-лошото бе отминало, но знаеше, че скоро трябва да потърси способен лечител.
Внезапен вятър лъхна в лицето му, понесъл миризмата на нещо горчиво.
Видя Блистиг да излиза от легиона си и да идва към него. Сега пък какво?
Банашар едва влачеше крака до тежко натоварения фургон. Главата му се пръскаше. Беше изсъхнал отвътре, изсъхнал като тази окаяна земя. Загледа воловете, лениво махащите им опашки, бръмчащия рояк мухи, ситната прах, вдигаща се нагоре около задниците и хълбоците на животните. Копитата тупаха по коравата пръст.
Чу някакво мърморене от бойците, крачещи на няколко крачки вдясно от него, и вдигна очи. Небето внезапно бе придобило болнав цвят. Лъхна го вятър с вкус на пясък, защипа очите му.
„Проклета прашна буря. Тя трябва да обяви почивка. Трябва да…“
Не, този цвят не беше както трябва. Усети стягане в гърлото, болка стисна гърдите му.
„Богове, не. Този вятър е дъхът на лабиринт. Това е… о, Червей на Есента, не!“
Олюля се и се разтърси от гърч. Заслепен от болката, се смъкна на колене.
Сержант Сънрайз пусна походната си торба и притича до падналия жрец.
— Ръмджъгс! Доведи Бейвдикт! Много зле изглежда…
— Пиян е — сопна се Суитлард.
— Не. По-зле е от това. Ръмджъгс…
— Отивам…
Земята под тях се разтърси от гръм. От безбройните животни в колоната се надигна рев. Някаква вълна сякаш мина през войнишките редици, обзети от мигновено колебание. Развикаха се гласове: „Какво е това?“, „Какво става?“ Не получиха отговори и суматохата нарасна още повече.