Суитлард се блъсна в Сънрайз и едва не го събори, докато се навеждаше до жреца. Чу несвързаното ломотене на стареца, видя как се люшка главата му, блъскана сякаш от невидими юмруци. Нещо оплиска опакото на лявата му ръка, той погледна и видя капки кръв.
— Блудния да ме бутне! Кой го намушка? Не видях…
— Аз не… не съм… хайде, помогни ми да го обърнем…
Тътенът се повтори двойно по-силен. Воловете забавиха. Колелата на фургона заподскачаха и запращяха. Сънрайз погледна към небето и видя само плътна златиста пелена от прах.
— Имаме си проклета буря… къде е Бейвдикт? Суит — иди го намери, а?
— Не искаше ли да ти помогна?
— Чакай — доведи Хедж — доведи командира — на тоя тук му избива кръв по цялата кожа! Направо през порите! Бързо!
— Става нещо — каза Суитлард.
Тонът й смрази Сънрайз до дъното на душата му.
Капитан Рутан Гъд вдиша накъсано, за да махне гаденето, и ужасът, който нахлу в него, го накара да посегне за меча. „Корените на Азата, какво беше това?“ Но не можеше да види нищо — прахта бе изпънала ръждив саван по небето и от всички страни войниците се тълпяха безредно, изгубили сякаш посоката си — но напред нямаше нищо, само пуста земя. Озъбен, Рутан Гъд смуши подплашения си кон напред и се изправи на стремената. С меча в ръка. От бялото, странно прозрачно острие се вихреше пара.
Зърна го с крайчеца на окото си. „Юмрук на Гуглата!“ Нишките чародейство, които бяха прикривали оръжието — на гъсти пластове, заплетени с древна магия — бяха разкъсани. Убийствен студ опари ръката му. „Тя отвръща. Тя отвръща… на какво?“
Измъкна се от колоната.
По хребета на хълмовете на юг се бе появила кипяща линия.
Грохотът се усилваше, идваше все по-близо. Бляскаше желязо, увенчано сякаш с диамантени късове, като зъби, заорали надолу по склоновете на далечните хълмове. Връхлитащата вълна заслепи очите му до болка.
Видя откъсващи се от авангарда ездачи. Бели флагове заплющяха на вдигнатите с върховете надолу копия. Пехотинците го зяпваха — него и проклетото му оръжие, други залитаха назад от жестокия студ, лъхащ по дирята му. Набедрениците на бронята му и гърбът на коня бяха покрити с ледена кора.
„Тя отвръща — както не е отвръщала никога досега. Богове на бездната, рожбо на Азата — надушвам… богове, не…“
— Строй се! Морската пехота — стегни редиците! Първа линия на билото — леката пехота! Разкарай се оттам, оттегли се!
Фидлър нямаше време да чака и не чакаше нищо. Не можеше никъде да види капитана, но беше все едно. Имаше чувството, че е глътнал сто бодливи водни кестена. Въздухът вонеше. Избута настрана замаяния Корик, след него пребледнялата Смайлс и зърна отделението напред.
— Балм! Детсмел — съживете лабиринтите си! Също Уидършинс… къде е Корд, намерете Иброн…
— Сержант!
Обърна се рязко и видя Фарадан Сорт — напираше с коня си през гъстата гмеж войници.
— Какво правиш? — извика тя ядосано. — Онова там е някаква чужда армия — пратихме парламентьори. Паникьосваш войниците.
Фидлър погледна Тар. Ефрейторът беше запазил самообладание.
— Погрижи се да стегнат редиците. Предай заповедта колкото се може по-бързо, разбра ли ме, ефрейтор?
— Да, сър…
— Сержант!
Фидлър си проби с лакти път до капитана, посегна и я дръпна от седлото. Загубила равновесие, тя изруга, размаха ръце и се стовари отгоре му. Паднаха и Фидлър изсъска в ухото й:
— Разкарай го тоя шибан кон и стой настрана. Пратениците ви вече са мъртви, макар още да не го знаят. Трябва да се окопаем, капитане, и то ВЕДНАГА!
Тя се надигна, почервеняла, и го изгледа вбесено. Но онова, което видя в очите му, я удари силно и рязко като шамар. Сорт се превъртя настрана и се изправи.
— Някой да махне оттук този кон. Къде е сигналистът? Вдигай знамената: готови за бой. Кръгова отбрана на хълма. Пехота — окопавай се, мунициите на втора полоса — действайте, проклети да сте!
Повечето проклети войници не правеха нищо друго, освен да му се пречкат. С ръмжене и ругатни, Ботъл си проби път до най-близкия фургон с боеприпаси, покатери се на него и се изправи.
Половин дузина пратеници на адюнктата препускаха в галоп към далечната армия.
Небето над чуждите воини гъмжеше от… птици? Не. „Риназан… и някакви по-големи същества. По-големи… енкар’ал? Вайвал?“ Толкова му призля, че бе готов да избълва вътрешностите си. Познаваше тази миризма. Беше се просмукала в мозъка му, откакто беше ровил в онази разкъсана палатка. „Тази армия не е човешка. Адюнкта, пратениците ти…“