Нещо ослепително се извиси в дъга от първата редица на една от далечните фаланги, проряза накъсана диря по земята и се стовари върху групата конни вестоносци. Тела изригнаха в пламъци. Горящи коне отхвърчаха назад и рухнаха сред облаци пепел.
Ботъл зяпна онемял. „Светата Порта на Гуглата!“
Синтър тичаше между войнишките редици колкото й сили държат. Най-после бяха започнали да се окопават, а обозът — с фургоните му, подкарани като стадо огромни зверове между конните стрелци и пиконосците — беше възвил на север, принуждавайки ледерийските сили да се раздвоят, за да го пропуснат през редиците си.
Това не беше добре. Виждаше как хаосът се разлива на вълна. От двете страни на огромните фургони пиките се накланяха и поклащаха, от натиска залитаха и падаха хора.
Не беше неин проблем. Отново погледна напред и видя авангарда, видя адюнктата, капитан Юил, Блистиг и Кенеб, и двайсетина души от почетната гвардия и щабен персонал. Тавори раздаваше команди и вестоносците се откъсваха и се понасяха в галоп. Нямаше много време. Никакво време нямаше. Далечните хълмове бяха погълнати от настъпващите в марш фаланги, десетина вече ясно видими и още прииждащи след тях — всяка формация изглеждаше внушителна. Пет хиляди? Шест? Тътенът отмерваше стъпките им, ритмичен и несекващ. Небето зад тях беше с цвета на жлъчка, крилати същества кръжаха над вдигащата се прах.
„Онези войници. Те не са хора. Не са човешки същества — богове на бездната, те са огромни!“
Стигна до авангарда.
— Адюнкта!
Покритата с шлем глава на Тавори се обърна рязко.
— Адюнкта, трябва да се оттеглим! Това е грешка! Това не е…
— Сержант. — Гласът на Тавори бе като острие на меч. — Няма време. Освен това единственият ни път назад е блокиран от ледерийските легиони…
— Пратете човек до Брис…
— Направихме го, сержант…
— Те не са хора!
Мрачните очи се впиха в нея.
— Да, не са.
— Те не искат нас! Ние просто се озовахме на шибания им път!
— Явно възнамеряват да влязат в бой с нас, сержант — отвърна адюнктата безизразно.
Изпаднала в паника, Синтър се обърна към Кенеб.
— Юмрук, моля ви! Трябва да обясните…
— Те са К’Чаин На’Рук, Синтър — каза Тавори.
Лицето на Кенеб бе придобило болезнено жълтия цвят на небето.
— Върнете се при отделението си, сержант.
Бързия Бен стоеше загърнат в коженото си наметало на трийсет крачки от малазанския авангард. Беше сам. На триста крачки зад него ледерийските роти обръщаха, за да оформят отбранителна линия. Бяха събрали обоза си с този на Ловците на кости и като че ли цял град с всичкия си добитък завърташе в кръг на север в отчаян бяг. Брис бе решил на всяка цена да защити това оттегляне. Висшият маг разбираше логиката в това. И че може би това е последният рационален момент за този ден.
Лош късмет. Тъп, жалък, мизерен лош късмет. Беше нелепо. Беше отвратително до невъзможност. Що за богове се бяха стълпили тук, за да завихрят такава лудост? Беше казал на адюнктата всичко, което знаеше. Веднага щом пастта на лабиринта беше зейнала, веднага щом земята затрепери под първите тежки стъпки на първата настъпваща фаланга. „Видяхме небесните им цитадели. Знаехме, че не са си отишли. Знаехме, че се събират.“
„Но онова бе твърде далече и така отдавна.“
Миризмата на маслата им тежеше, понесена от вятъра, който все още се изсипваше от лабиринта. Той виждаше отвъд ръждивото було дълбина, мрак, чието място не беше там.
„Дошли са тук, в Пустинните земи.“
„Били са тук и преди.“
Амбиция и страст се завихриха нагоре като пепел от клада. Изведнъж стана ясно, че нищо вече не е важно, нищо извън този миг и онова, което предстоеше да започне. Можеше ли някой да е предсказал това? Можеше ли някой да е проникнал през плътната неизвестност на бъдещето, за да се вреже погледът му в тази сцена?
Има времена, знаеше Бен, когато дори боговете залитат назад с окървавени лица. „Не, боговете не са нагласили това. Не са могли да разгадаят сърцето на адюнктата, онзи извор, пълен с всичко, което тя не иска да разкрие на никого. Ние винаги бяхме излъскания ашик, но в чия ръка щяхме да се озовем? Никой не знаеше. Никой не можеше дори да сънува…“
Стоеше сам, с лабиринтите, оживели и кипящи в него. Щеше да направи каквото може, толкова дълго, колкото може. А след това щеше да падне и нямаше да остане никой освен отдельонни магове и Атри-Цеда.
„Този ден ще видим смъртта на приятели. Този ден навярно ще се съберем с тях.“
Висшият маг Адефон Бен Делат извади от кесията шепа жълъди и ги разхвърля по земята. Примижа отново нагоре към дълбината отвъд булото, а след това към легионите На’Рук. Чудовищни в своята неумолимост. „Отвлечи едно от тях и то ще е безмозъчно. Събери ги хиляди и волята им ще стане едно… и тази воля е… богове на бездната… толкова студена…“