На’Рук бяха доста по-високи от човек и може би два пъти по-тежки. Малко от горната част на телата им можеше да се види дори когато се приближиха на около двеста крачки, защото бяха загърнати в дебели пластове излъскана кожена броня, покриваща горната половина на ръцете им и спускаща се над бедрата. Късите им опашки също бяха предпазени с броня, но от по-тънки люспи. Широки шлемове обгръщаха главите им и сплесканите муцуни се издаваха от набузниците. Съществата в предните редици държаха някакви странни на вид криваци, затъпени в края и увити с нещо като метални жици. На всеки десетина един крачеше превил гръб под тежестта на грамаден керамичен съд.
Редиците зад първата линия воини носеха алебарди с къси дръжки или ятагани. Всяка фаланга бе с ширина от поне сто воини и всички крачеха в съвършен строй, горната част на телата им наведена напред върху мускулестите крака на влечуги. Нямаше никакви бойни знамена и флагове, никакъв видим авангард от пълководци. Доколкото Рутан Гъд можеше да прецени, нямаше нищо, което да ги отличава един от друг.
Скреж вече искреше по цялото му тяло и ледът беше плъзнал дебел като броня, за да загърне коня под него. Животното вече бе мъртво, но ледът знаеше как да се отзове на командите му. Гъд яздеше на двайсетина крачки пред първата линия на малазанците и съзнаваше, че го гледат безброй очи, съзнаваше, че се мъчат да проумеят онова, което виждат — не просто тази дошла от друго селение армия, тъй явно решена да ги унищожи, но самия Рутан Гъд, там пред тях на кон обвит в лед, ледът — размътен от очертанията на фигурата, която бе погълнал.
Държеше меча Буревестник като продължение на десницата си — ледът бе пропълзял до рамото му, искрящ и изливащ се като вода същевременно.
Изгледа настъпващите На’Рук и изръмжа тихо:
— Виждате ме, да. Отличавате ме. Изпратете към мен своя гняв. Пръв и последен, поразете ме…
От безразборно разхвърляните по терена окопи зад него — злокобна тишина. Ловците на кости, присвити в траншеите, бяха толкова изненадани и стъписани от невъзможността на случващото се, че нито един вик на бойна ярост не изригваше, нито едно оръжие не заудря по ръба на щита. Макар да не се обърна да погледне назад, Гъд знаеше, че всякакво движение е спряло. Никакви заповеди не прокънтяха. Честно казано, нямаше и нужда повече от това.
По груба преценка над четиридесет хиляди На’Рук настъпваха към тях. Стори му се, че долавя ехото на грохот едва на няколко мига напред, все едно стените на бъдещето се сгромолясваха и изригваха ужас към миналото, към точно този момент, за да закънти оглушително в черепа му.
— Толкова по-зле — промълви той. — Беше такъв хубав ден.
— Дъх на Гуглата, кой е онзи там?
Адюнкта Тавори присви очи.
— Капитан Рутан Гъд.
— Това си помислих и аз — отвърна Лостара Юил. — Какво е станало с него?
В отговор адюнктата само поклати глава.
Лостара се размърда в седлото, ръката й посегна за ножа на колана и рязко се дръпна назад. „Мечът, тъпачко. Не ножа. Тъпият меч.“ Едно лице изплува в ума й. Хенар Вигълф. Щеше да е с Брис точно в този момент, готов да препусне със заповеди. Ледериите се бяха задържали отзад, оформяха два ясно очертани фланга като извивки на лък. Щяха да гледат сблъсъка на първите линии, а след това, надяваше се тя, бързо щяха да разберат самоубийствената лудост на това да останат срещу проклетите влечуги и Брис благоразумно щеше да оттегли армията си. „Махнете се оттук, в името на Гуглата — оставете всякакво снаряжение — просто бягайте. Не умирайте като нас, не давайте отпор само защото ние оставаме. Просто се махнете оттук, Брис — Хенар — моля ви. Умолявам ви.“
Чу тропот на копита, озърна се и видя Юмрук Кенеб — подминаваше редиците на окопалите се войници. „Какво прави?!“
Яздеше към капитан Рутан Гъд.
— Надуй рога, сигналист — извика Тавори. — Заповед към Юмрук Кенеб лично. Да се оттегли!
Плачевен вой проряза въздуха.
— Пренебрегва я — каза Лостара. — Глупак!
Бързия Бен видя Рутан Гъд и изпъшка. „Проклет да съм. Нахапан от Маел, изтърсен от курвата Неруз Буревестник. Кой можеше да знае?“
Но какво правеше той там, отпред? „Искаш да ги поемеш първи. Искаш да ги привлечеш към себе си. Искаш да дадеш на Ловците на кости още десетина мига, за да разберат с какво трябва да се справят. Капитан Рутан Гъд, или който и да си… богове, какво мога изобщо да кажа? Лек път, капитане.“