Калит погледна към Гунт Мач.
— Тя в безопасност ли е?
„Да.“
— Но… защо?
„Шай’гал не виждат бъдеще. Битката свършва. Няма бъдеще. Първата щерка е без значение.“
— А Гу’Рул?
„Прокуден. Може би е мъртъв — опитал да се върне, да им се опълчи, но го прогонили. Лошо ранен.“ Геслер се намеси:
— Говориш с тези същества, нали?
— Да. Извинете ме. В мен се събуждат сили… мириси. Първата щерка… тя е дар.
— Ако ще водим тази армия ебачи на слонове…
— Сторми, млъкни!
И Геслер изсипа върху приятеля си порой възражения и обиди на чуждия им, непонятен за нея език.
Но Калит нямаше нужда да разбира думите. Сторми видимо устоя на словесната атака и държеше на своето, лицето му се зачерви като в убийствена закана. Упорит мъж беше, много повече от Смъртния меч. Геслер го нападаше яростно, но думите му не можеха да го разколебаят. „Той каза, че имал сънища. Приел е това.“
— Тя ще сподели мирисите с вас — каза Калит. — Необходимо е…
Сторми се извърна към нея.
— Онези Ве’Гат. Колко са бързи? Колко са умни? Могат ли да се отзовават на команди? Дисциплина? Що за сигнали ще изпълняват? И кой в името на Гуглата е врагът?
Калит само поклати глава.
— Нямам отговори. Никакво знание нямам. Нищо не мога да кажа.
— Кой може?
— Проклет да си, Сторми!
Едрият мъж с рижата брада се обърна разгневен към приятеля си и викна:
— Да! Ти си Смъртният меч — тия въпроси ти трябва да ги задаваш, не аз! Кой ще командва тука? Ти, тъпо говно на бедерин такова! Тъй че престани да ми скимтиш като паленце и си почвай работата!
Ръцете на Геслер се свиха в юмруци и той пристъпи половин крачка към Сторми и изръмжа:
— Прекали! Сега ще ти пръсна дебелата тиква, Сторми, и ще си ида…
Сторми се озъби и се присви да посрещне атаката на Геслер.
Саг’Чурок пристъпи тежко между тях, остриетата на мечовете се изправиха настрани и принудиха и двамата да отстъпят, та нащърбените върхове да не ги пронижат. Геслер изръмжа, а Сторми се ухили.
— Дай ми ги тия мириси, гущер. Трябва да поговорим.
— Не този — каза Калит. — Гунт Мач е без мечове. Не Дж’ан, тази. Иди при нея.
— Добре. И после какво?
— После… нищо. Ще видим.
Той спря пред Гунт Мач. Геслер мълчеше и гледаше, скръстил ръце.
— Е? Богове, как вони… — Изведнъж се присви. — Извинявай, гущер. Не го мислех сериозно. — Избърса лицето си, после вдигна ръката си и я погледна намръщено. — Поля ме с нещо!
— Мирис — каза Калит.
— Гущерката в главата ти ли е вече, Сторми? — обади се Геслер. — Не го вярвам — ако го беше направила, вече щеше да тича към най-близката пропаст.
— Не съм аз тоя, който нарочно се държи тъпо, Гес.
Геслер погледна навъсено приближаващите се легиони.
— Добре де, кажи ми какво можем да направим.
— А, не. Ела сам да го разбереш.
— Не съм ничий проклет Смъртен меч.
— Все едно. Така ли ще си стоиш, Гес?
Войникът изруга и пристъпи към Гунт Мач.
— Добре, хайде прави каквото ще правиш, че няма време… — Дръпна рязко глава и потърка очи. — Оу!
Калит усети присъствие до себе си.
Бре’ниган. Млечните очи на Стража Дж’ан бяха пленили тъмносиньото на привечерта.
„Срещу двама Шай’гал не можех да направя нищо.“
Гласът в главата й я стъписа. Този древен Че’Малле като че ли изобщо не я беше признавал досега. Гласът му трепереше.
„Провалих се.“
— Сам го каза. Не си можел да направиш нищо срещу двама Шай’гал, Бре’ниган.
„Матроната вече я няма.“
— Това е вярно вече от доста време.
„Дестраянт, мъдростта в думите ти е горчива, но не мога да ги отрека. Кажи ми, тези две човешки същества — те изглеждат… своенравни. Но пък аз почти нищо не знам за расата ви.“
— Своенравни? Да. Нищо не знам за тези малазанци — изобщо не бях чувала за племе с такова име. Те са… безразсъдни.
„Няма значение. Битката ще е последна.“
— Значи смяташ, че и с нас е свършено. Ако е така, защо да воюваме изобщо? Защо принуждавате тези двама мъже да отидат на сигурна смърт? Пуснете ни!
„Не можем. Ти, дестраянт, и Смъртният меч, и Щит-наковалня, вие сте това, което остава от волята на Гунт’ан Ацил. Вие сте завещаното от нейния ум. Как можем да кажем, че е сгрешила?“
— Твърде много влагате в нас.
„Да.“
Чу, че Геслер и Сторми отново спорят на своя чужд език. Фуриите се приближаваха. Два Ве’Гат излязоха напред. Гърбовете им бяха странно оформени.
— Тези двамата са за вас — каза Калит на двамата малазанци.
— Да ги яздим?!