— Да, Смъртен меч. Родени бяха за теб и за Щит-наковалня.
— На тоя за Сторми седлото му е сбъркано. Как ще си завре главата в задника на Ве’Гат, където ще се чувства като у дома си?
Калит се ококори.
Но Сторми се засмя.
— С тебе за главнокомандващ, Гес, ще се крия където ми падне. Ти едва се оправяше с едно келяво отделение, а сега трийсет хиляди гущера чакат да ги поведеш.
На Геслер сякаш му призля.
— Малко свободно място да има в оня задник, Сторми?
— Ще ти кажа, но да сме наясно отсега: стегна ли халката, остава си стегната.
— Винаги си бил егоистично копеле. Не знам как изобщо станахме приятели.
Ве’Гат спряха до тях.
Геслер погледна Сторми и каза на фаларийски:
— Е, почваме значи.
— Надушвам им мислите — на всички — каза Сторми. — Даже на тия двамата.
— Мхм.
— Геслер, тия Ве’Гат изобщо не са гадни — умни са. Ние сме животните тука.
— А се очаква да ги командваме. Матроната съвсем е объркала нещата, нали?
Сторми поклати глава.
— Няма смисъл да се спори обаче. Първата щерка ми каза…
— Да бе, и на мен. Проклет преврат. Предполагам, че ония Убийци са съобразили, и с право, точно колко сме излишни. Калит също. Сторми, мога да стигна до всички тях. Мога да виждам през очите на всеки от тях. Освен на Гунт Мач.
— Аха, дебели стени е вдигнала тя. Чудя се защо. Слушай, Гес, наистина нямам представа какво трябва да прави един Щит-наковалня.
— Ти си една огромна помийна яма, в която накрая окапват всички, Сторми. Странно, че сънищата ти не са го споменали това. Но за тази битка ми трябва да командваш Ве’Гат.
— Аз ли? А ти?
— Аз ще командвам Ловците К’елл. Те са бързи, могат да се врязват и измъкват, и с тяхната бързина ще са най-убийствената сила на бойното поле.
— Гес, това е тъпа война, знаеш ли. Светът не бил достатъчно голям за Дългоопашатите и Късоопашатите? Тъпо. Бездруго от тях не е останало почти нищо. Като последните два скорпиона, дето се мъчат да се избият един друг, докато пустинята покрива цял проклет континент.
— Робите са на свобода — отвърна Геслер. — С няколкостотин поколения потискана омраза, която да ги захранва. Няма да се задоволят, докато последното Че’Малле не се превърне в накълцан труп.
— А след това?
Геслер го погледна в очите.
— Точно това ме плаши.
— След това сме ние, искаш да кажеш.
— Защо не? Какво ще ги спре? Размножават се като шибани мравки. Затрупват със смрадта си лабиринти. Богове на бездната, гонят и избиват дракони. Чуй ме, Сторми, това е нашият шанс. Трябва да спрем На’Рук. Не заради Че’Малле — изобщо не ми пука за Че’Малле, — а заради всички други.
Сторми погледна към Че’Малле и каза:
— Не очакват да преживеят тази битка.
— Лош манталитет, м-да.
— Ами поправи го.
Геслер се намръщи и извърна поглед.
Двамата Ве’Гат стояха и чакаха. Гърбовете им бяха деформирани, за да оформят високи седла. Неща като издължени пръсти — или изпънати криле на прилеп — провисваха надолу по хълбоците им, като краищата на пръстите и ноктите се извиваха, за да оформят стремена. Плочки броня покриваха раменете. Люспи като на опашка на рак загръщаха изпънатите напред вратове. Шлемовете им обхващаха плоските черепи и оставяха открити само муцуните. Можеха да гледат отвисоко дори Тоблакай. И на всичкото отгоре се хилеха на ездачите си тия проклети същества.
Геслер се обърна към Гунт Мач.
— Първа щерко. Последният Убиец — оня, дето е избягал. Трябва ми.
Отвърна му Калит:
— Не знаем дали Гу’Рул изобщо е жив…
Очите на Геслер не се откъсваха от Гунт Мач.
— Тя знае. Първа щерко, няма да водя битка, която не мога да спечеля. Ако искате ние да ви водим, добре: това, от което ние, хората, не разбираме, е примирението. Бием се, когато са ни избили правото да се бием. Въставаме, когато единственото, което ни е останало неоковано, е онова, което е в черепите ни. Опълчваме се, когато единственото възможно опълчване, което ни остава, е да се изправим и да умрем. Да, виждал съм хора, очакващи брадвата с наведени глави. Виждал съм хора, застанали пред петдесет арбалета, да не правят нищо. Но всички те са превърнали умирането в свое оръжие, последното, което им е останало, и тъкмо те остават завинаги след това войниците на кошмара. Влиза ли ви това в главите? Не ме бива много за тия вдъхновяващи боклуци. Убиецът ми трябва, Гунт Мач, защото ми трябват очите му. Там горе, отвисоко. С неговите очи мога да спечеля тази битка.
— Казвате, че Матроните никога не раждат повече от сто Ве’Гат — продължи той. — Но твоята майка е създала петнайсет хиляди. Наистина ли си мислиш, че На’Рук нямат представа в какво се забъркват? Ти ми напълни главата със сцени от предишни битки — всичките ви жалки поражения — и не е чудно, че всички сте готови да се примирите. Но грешите. Матроната — беше ли безумна? Може би. Да. Достатъчно безумна, за да си помисли, че би могла да спечели. И да го планира. Луда? Луд гений, бих казал. Гунт Мач, Първа щерко, призови своя Шай’гал — той вече е твой, нали? Не е готов да се примири, не е готов да се предаде на фатализма на своите братя. Призови го.