Две небесни крепости все още кипяха в предсмъртни гърчове зад него, клатушкаха се като пияни и всеки момент щяха да се сблъскат. Високи ветрове раздираха стълба пушек от трета, но от самата нея нямаше и помен. Останалите бяха пепел, понесена от черния вятър.
Пред тях се издигаше планина от закривена скала, обгърнала развалините на доскорошната Калси Изкоренената и задържала я високо горе като скъпоценен камък или като гигантско натрошено око. Нещо в камъка му изглеждаше познато, но засега не можеше да го определи. Гледката стигаше зашеметяващо високо, пронизала прахта и пушека.
Сторми и около хиляда Ве’Гат бяха изчезнали отвъд хълмовете на югоизток да преследват последните бягащи На’Рук.
Изтощен и неописуемо изтръпнал, Геслер се отпусна в странното седло. Някакво проклето псе джафкаше в краката на гущера му.
Видя Калит, Саг’Чурок, Гунт Мач и Стража Дж’ан — а зад тях с небрежни стъпки се приближаваха две деца.
Гръб. Синн.
Геслер се наведе, намръщи се на джафкащото куче и изхриптя:
— Богове на бездната, Роуч! Връщаш ми услугата? — Вдиша почти като изхлипване. — Слушай, плъх, щото ще го кажа само веднъж — гарантирам. Но точно сега твоят глас е най-хубавият звук, който съм чувал в живота си.
Жалкото пале му изръмжа.
Така и не се беше научило да се смее.
Геслер се смъкна от Ве’Гат и се олюля на схванатите си крака. Калит беше коленичила и гледаше приближаващите се Синн и Гръб.
— Ставай, дестраянт — рече той и се усети, че се е подпрял на бедрото на Ве’Гат. — Тия двамата са толкова надути от гордост, че се чудя как са ги пръкнали смъртни жени.
Тя се извърна към него и той видя калните вадички сълзи по страните й.
— Тя имаше… вяра. В нас, хората. — Поклати глава. — Аз нямах.
Двете деца спряха до тях.
Геслер се намръщи.
— Престани да гледаш толкова самодоволно, Синн. И двамата страшно сте я загазили.
— Бент и Роуч ни намериха — рече Гръб и почеса чорлавата си коса. И двамата сякаш не бяха виждали баня от месеци. — В безопасност сме, сержант Геслер.
— Радвам се за вас — изръмжа той. — Но вие им трябвахте — и двамата. Ловците на кости бяха на пътя на На’Рук — какво си мислите, че стана с тях?
Очите на Гръб се разшириха.
Синн пристъпи до Ве’Гат и сложи ръка на хълбока му.
— Искам един такъв за мен.
— Не ме ли чу, Синн? Брат ти…
— Вероятно е мъртъв. Бяхме в лабиринти — новите лабиринти. Бяхме на пътя, можахме да вкусим кръвта — толкова прясна, толкова силна. — Вдигна тъжните си очи към Геслер. — Азатът запуши раната.
— Азатът?
Тя сви рамене и се извърна към дървото-скала, обхванало в прегръдката си Калси Изкоренената. После се озъби в подобие на усмивка.
— Кой е там, Синн?
— Няма го.
— Мъртъв камък не може да запечата портал — не задълго поне. Дори на един Азат му трябва жизнена сила, жива душа…
Момичето го погледна остро.
— Вярно е.
— Тогава какво го запушва — щом него го няма…
— Око.
— Какво?
Калит заговори на търговската реч:
— Смъртен меч, Първата щерка вече е Матроната на Гнездото Мач. Бре’ниган застава като неин Страж Дж’ан. Саг’Чурок е носителят на семето. Сега тя ще говори на теб.
Той се обърна към К’Чаин Че’Малле.
„Смъртен меч. Щит-наковалня се връща. Ще го изчакаме ли?“
„Не си прави труда, Матрона. Не е достатъчно умен, за да схване нещо.“
„Мога, дори отдалече, да пробия защитата, която е вдигнал.“
„Ами пробий я. Той заслужава малко главоболие.“
„Смъртен меч. Щит-наковалня. Дестраянт. Вие тримата устоявате, вие тримата сте тленните истини на вярата на моята майка. Нови убеждения се раждат. Какво е една вечност, прекарана в сън? Какво е това утро на нашето първо пробуждане? Почитаме кръвта на събратята ни, загинали в този ден. Почитаме също падналите На’Рук и се молим един ден да познаят дара на прошката.“
„Не може да не си видяла сама, Матрона — отвърна Геслер, — че тези На’Рук са родени увредени, без никаква надежда за независима мисъл. Небесните им крепости бяха стари. Могат да ги поправят, но не могат да направят нищо ново. Те са движещи се мъртъвци, Матрона. Може да се види в очите им.“
— Мислех, че виждам същото в твоите очи, Смъртен меч — каза Калит.
Той изсумтя, после въздъхна. „Твърде уморен съм за спорове. А и траур ме чака.“
— Може и да си била права, дестраянт. Но ние сменяме такива неща, както змия сменя кожата си. Държим на тях, докато се налага, за да устоим, нищо повече.
— Тогава навярно можем да се надяваме за На’Рук.
— Надявайте се колкото си искате. Синн — те могат ли да прогорят нов портал?
— Не задълго — отвърна тя и се наведе да вземе Роуч. Гушна мръсната гадинка и я почеса зад ушите.