— Познавам го! — извика Сеток. — Това е Торент!
„Още изгубени души в тази жалка група. Добре дошъл.“
Самотен мъждукащ огън издаваше лагера. Вятърът не донасяше никакъв звук от сбралите се около него. Сред пътниците цареше тъга и радост, скръб и меката топлина на новородена обич. Толкова малко смъртни, а толкова много живот имаше там, около огъня.
Смътна нефритена светлина огряваше накъсания терен, сякаш самият мрак можеше да се изрисува в насмешливо подобие на живот. Ездачът на гърба на неподвижния недишащ кон беше унил. Чувстваше се като същество, твърде необятно, за да се доближи до който и да е бряг. Можеше все така да гледа с едното мъртво око или с другото мъртво око. Можеше да си спомня какво е да си живо същество сред други живи същества.
Топлината, обещанието, несигурностите и всичките надежди, които да подсладят и най-горчивите морета.
Но този бряг вече завинаги бе недостижим за него.
Те можеха да усетят топлината на онзи огън. Той не можеше. И никога вече нямаше да може.
Фигурата, която се надигна от прахта до него, мълча дълго, а когато проговори, проговори на езика на духовете — гласът й остана недостижим за ушите на живите.
— Всички правим каквото трябва, Вестителю.
— Това, което ти направи, Олар Етил…
— Твърде лесно е да се забрави.
— Да се забрави какво?
— Истината за Т’лан Имасс. Знаеш ли, че един глупак плака за тях веднъж?
— Бях там. Видях могилата му — даровете…
— Най-страховитите същества — хора и други — толкова лесно, толкова безгрижно биват преправяни. Безумни убийци се превръщат в герои. Луди понасят короната на гении. Глупци цъфтят по безбройните поля, където някога е минала историята, Вестителю.
— Какво искаш да ми кажеш, гадателко на кости?
— Т’лан Имасс. Детеубийци от самото начало. Твърде лесно е да се забрави. Дори на самите Имасс, на самия Първи меч трябваше да се напомни. На всички ви трябваше да се напомни.
— С каква цел?
— Защо не идеш при тях, Ток-младши?
— Не мога.
— Не можеш — съгласи се тя. — Болката е твърде голяма. Загубата, която изпитваш.
— Да — прошепна той.
— Нито са длъжни да ти дадат любов, нали? Никой от тях. Децата…
— Не са длъжни, да.
— Защото, Ток-младши, ти си братът на Онос Т’уулан. Истинският му брат вече. И въпреки цялата милост, която обитаваше някога смъртното ти сърце, останали са само призраци. Не са длъжни да те обичат. Не трябва да ти вярват. Ти не си мъжът, който беше някога.
— Смяташ ли, че и това трябваше да ми се напомни, Олар Етил?
— Мисля, че… да.
Беше права. Той потърси в себе си болката, с която бе мислил — беше вярвал, — че е живял толкова дълго. Сякаш живял изобщо бе подходящата дума. Когато я намери, видя най-сетне ужасната истина. „Призрак. Спомен. Носил съм само маска.“
„Мъртвите ме намериха.“
„Аз намерих мъртвите.“
„И сме едно и също.“
— Къде ще отидеш сега, Ток-младши?
Той отново погледна към далечния огън. Беше искра. Нямаше да преживее нощта.
— Далече.
Сипеше се сняг, а небето се беше смирило.
Фигурата на трона беше замръзнала, безжизнена от много, много време.
Но финият слой прах лъщеше като гланциран и издаваше, че нещо се е променило. След това ледът се пропука. Пара се вдигна от прахта и бавно се сгъсти, изпълнена с живот. Ръцете, стиснали облегалките на трона, изведнъж потрепериха, пръстите се разтвориха.
Светлина замъждука в ямите на очите.
И щом прогледна отново от смъртната плът, Гуглата, който доскоро бе Богът на смъртта, видя пред себе си подредени четиринайсет воини Джагът. Стояха сред замръзнали трупове, с извадени оръжия, но отпуснати или преметнати през рамо.
Един проговори:
— Та каква беше тази война?
Другите се засмяха.
Първият продължи:
— Кой беше врагът?
Този път смехът бе по-силен, по-дълъг.
— Кой беше нашият пълководец?
Главите се отметнаха назад и тринайсет воини зареваха от смях.
Първият извика:
— Жив ли е той? Ние?
Гуглата бавно се надигна от трона, разтопеният лед потече от почернялата кожа. Изправи се и след малко смехът заглъхна. Той направи крачка напред, после втора.
Четиринадесетимата воини не помръднаха.
Гуглата се смъкна на колене и наведе глава.
— Търся… покаяние.
Воинът най-вдясно рече:
— Гатрас, той търси покаяние. Чуваш ли това?
Първият заговорил отвърна:
— Чувам, Санад.
— Ще му го дадем ли, Гатрас? — попита друг.
— Варандас, вярвам, че да.
— Гатрас.
— Да, Хаут?
— Та каква беше тази война?
Джагът нададоха вой.