— С нас ли е Неп? Неп Фъроу?
— Не — отвърна Бадан.
Кисуеър видя как искреният страх закипя в сестра й и сърцето й се разтуптя. Синтър имаше сетива…
— В града! Трябва да побързаме…
— Чакай — изграчи Кисуеър. — Синтър, моля те… ако там става някаква неприятност, нека те да се справят с нея…
— Не… трябва да препуснем!
И изведнъж заби петите си в хълбоците на коня и той се понесе напред. Всички я последваха, и Кисуеър също. Главата й се замая — струваше й се, че като нищо ще изхвърчи от гърба на коня — толкова изтощена, толкова слаба…
Но сестра й. Синтър. Проклетата й сестра, тя вече беше морски пехотинец. Беше една от най-преданите на адюнктата — и макар онази кучка да си нямаше никаква представа, тъкмо войници като Синтър — тихите, безумно верните — бяха железният гръбнак на Ловците на кости.
Злост заплющя в душата на Кисуеър, като дрипаво знаме в нощта. „Бадан го знае. Аз го знам. Тавори — ти открадна сестра ми. А с това, кучко студена, аз няма да се примиря!“
„Искам си сестра си, проклета да си!“
„Искам си сестра си!“
— Та къде е глупакът?
Юмрук Кенеб сви рамене.
— Арбин предпочита компанията на тежките. Войниците с кал по носовете и прашни бури в черепите. Юмрукът играе ашици с тях, напива се с тях, вероятно спи с някои от тях, между другото.
— И това ли е подходящият начин да си спечелиш уважение? — изсумтя Блистиг.
— Зависи, предполагам — отвърна Кенеб. — Ако печели на ашици, ако надпива всички, докато се натъркалят под масите, и изтощава всеки любовник, осмелил се да сподели леглото на Юмрука, може и да върши работа.
— Не ставай глупак, Кенеб. Един Юмрук трябва да се държи на разстояние. Да е по-голям от живота и по-зъл освен това. — Наля си още една халба от пенливата местна бира. — Радваш се, че седиш тука, предполагам.
— Аз дори не трябваше да съм на последното гледане. Бях там на мястото на Гръб, нищо повече.
— Сега момчето ще трябва само да си сърба кашата. — Блистиг се наведе над масата. Бяха намерили луксозна кръчма, с високи цени, тъй че не привличаше малазански войници под капитански ранг, и от известно време, през последните няколко седмици по-точно, Юмруците се събираха тук, за да пият и да се оплакват. — Та как изглеждат тия гледания? Чуват се какви ли не слухове. Хора, които плюят саламандри или змии излизат от ушите им, и горко му, ако някое бебе вземе, че се роди в този момент някъде из квартала — по три очи и раздвоени езици. — Той поклати глава, удари три бързи глътки и изтри устата си с ръка. — Казват, че тъкмо каквото там е станало на последното, било настроило адюнктата за всичко, което стана след това. Цялата онази нощ в град Малаз. Целият вой с картите. Дори убийството на Калам…
— Не знаем дали е убит — прекъсна го Кенеб.
— Ти беше там, в оная каюта — настоя Блистиг. — Какво стана?
Кенеб извърна очи. Изведнъж му се дощя нещо по-силно от бира. Откри, че е неописуемо изстинал, с лепкава пот по челото и дланите, като в треска.
— Скоро ще почне — промърмори той. — Пипне ли се веднъж…
— Всички с малко акъл в главата са напуснали казармите, разбра ли го това? Цялата проклета армия се е пръснала из града тая нощ. Плашиш ме, Кенеб.
— Спокойно — чу се той да отвръща. — Изплюх само един саламандър, доколкото помня.
Детсмел беше наел стая за нощта, голяма стая на четвъртия етаж, с балкон и бърз достъп до покрива. Цяла проклета месечна заплата, но имаше изглед към временния щаб — е, към ниския купол поне, а в другия край на покрива на странноприемницата имаше късо спускане към съседната сграда и после бърз спринт по задната уличка няма и на три пресечки от реката. Най-доброто, което можеше да направи, общо взето.
Мейсан Джилани беше пристигнала с буре бира и самун хляб, макар че единственото приложение за хляба, което Детсмел можеше да предвиди, бе да попиват повърнатото — боговете знаеха, никакъв глад не изпитваше. След това се домъкнаха Иброн, Шард, Корд, Лимп и Кръмп, награбили прашни бутилки вино. Магът беше смъртно пребледнял и разтреперан. Корд, Шард и Лимп изглеждаха уплашени, а Кръмп се хилеше като ударен по главата с мокър парцал.
Детсмел ги изгледа всичките намръщено, вдигна раницата си от пода и я тупна върху единствената маса. Иброн рязко завъртя глава.
— Гуглата да те вземе, некромант, с вонящата ти магия. Само ако знаех…
— Ти даже не беше поканен — изръмжа Детсмел — и можеш да се разкараш по всяко време. А какво прави бившият Извънреден с тоя плавей?
— Ще издялкам нещо! — отвърна Кръмп с ярка зъбата усмивка като на кон, просещ ябълка. — Може би една голяма риба! Или ескадрон кентаври! Или гигантски саламандър — макар че това може да е опасно, о-о, твърде опасно, освен ако не му сложа един щифт на опашката да може да го издърпаш — и чене на панти, да се отваря и затваря и да издава звуци като смях. Че то, ако река, мога да…