— Да си го навреш в задника, това можеш — прекъсна го Детсмел. — Или още по-добре аз да го направя, сапьор.
Усмивката на Кръмп увехна.
— Не бъди толкова зъл де. Всички дойдохме тука да свършим нещо. Сержант Корд и ефрейтор Шард ще пият, казаха, и ще се молят на Кралицата на сънищата. Лимп ще спи, а Иброн ще прави защитни магии и прочие. — Конските му очи се извърнаха към Мейсан Джилани — тя се беше изтегнала в единствения тапициран стол, изпружила крака и с отпуснати клепачи, сплела пръсти в скута си — и дългата му челюст бавно увисна. — А тя ще е красива — прошепна Кръмп.
Детсмел въздъхна отчаяно, развърза раницата и започна да вади разни мъртви същества. Кълвач, космат черен плъх, игуана и някаква странна твар със синя кожа и големи очи, която можеше да е прилеп или гола костенурка — беше намерил съществото, голямо колкото лисица, увиснало на разтроената си опашка на един щанд на пазара. Старицата се беше изкикотила, когато го купи, доста злокобна реакция, ако питаха Детсмел. Все пак разполагаше с достатъчно приличен асорти…
Вдигна очи и видя, че всички са го зяпнали.
— Какво има?
Мръщенето на Кръмп помрачаваше обикновено безизразното му лице до нещо… обезпокоително.
— Ти… — промълви той. — Ти нали не си… случайно… не си, ъъ… некромант. Нали?
— Не съм те канил тук, Кръмп!
Иброн се потеше.
— Слушай, сапьор — ти, Кръмп Боул или както там ти беше името. Ти не си вече от Нередовните на Мот, запомни го това. Ти си войник. От Ловците на кости. Получаваш заповеди от Корд, сержант Корд, ясно?
Корд се покашля.
— Точно така, Кръмп. И, ъъ, заповядвам ти да, ъъ, да дялкаш.
Кръмп примига, облиза устни и кимна на сержанта си.
— Да дялкам, ясно. Какво искаш да ти издялкам, сержант? Кажи там, каквото и да е. Само без некроманти, нали?
— Естествено. Да речем, всички в тая стая. Освен Детсмел, разбира се. Но всички останали. М-м, на коне, препускащи в галоп коне. Коне, галопиращи над пламъци.
Кръмп отри устни и хвърли свенлив поглед към Мейсан Джилани.
— И нея ли, сержант?
— Давай — провлече Мейсан Джилани. — Нямам търпение да го видя. Не забравяй да включиш и себе си, Кръмп. На най-големия кон.
— Аха. С гигантски меч в едната ръка и проклетия в другата!
— Идеално.
Детсмел се върна към менажерията си от умрели животни и ги подреди на масата в кръг, глава към опашка.
— Богове, как вонят! — изпъшка Лимп. — Не можеш ли да ги топнеш в ароматни масла или нещо такова?
— Не може. Това го правим, за да си спасим кожите всички, ясно? Дори твоята, Иброн, сякаш на Рашан му пука да помогне поне малко тая нощ. От мен зависи Гуглата да не дойде в тази стая. Тъй че никакви прекъсвания повече, ако не искате да ме убиете…
Кръмп вдигна рязко глава.
— Звучи идеално…
— И да умрат всички останали, включително и ти, Кръмп.
— Това вече не звучи толкова идеално.
— Дялкай — заповяда му Корд.
Сапьорът отново наведе глава над работата си и върхът на езика му щръкна като ларва на щръклица, показала се да глътне въздух.
Детсмел отново се съсредоточи върху кръга от трупчета. Прилепът-костенурка колкото лисица го беше зяпнал с едно гигантско гълъбово око. Той едва не подскочи, когато мъртвата игуана му намигна вяло.
— Богове на бездната! — простена Детсмел. — Върховен дом Смърт е дошъл.
Изпукаха тапи.
— Преследват ни.
— К’во? Я стига, Ърб. Ние сме тия, дет’ преследват, нали? Няма да позволя на проклетия ми ефрейтор с двете лица да се скатава от служба… тука въртим наляво…
— Дясно, Хелиан. Току-що зави надясно.
— Това е само щот’ сме един до друг, виждаш го различно. Беше ляво за мен, ако за теб е дясно, твой проблем. Я виж тука, не е ли бардак т’ва? Отишъл е в бардак? Що за ефрейтор имам, а? Какво им е лошото на малазанските жени, ей? Хващаме го и искам да му отрежеш топките, ясно? Ще сложа край на това веднъж завинаги.
Стигнаха до тясното стълбище и Хелиан се пресегна с две ръце, уж да се хване за перилата. Но нямаше никакви перила, тъй че тя се просна по очи на стъпалата и се чу как брадичката й изпука.
— Оу! Проклетите перила, счупиха се в ръцете ми! — Заопипва и засвива пръсти. — На прах станаха, видя ли?
Ърб се наведе да погледне да не би наквасеният й мозък да изтича — не че Хелиан щеше да го забележи — и с облекчение видя, че няма нищо по-сериозно освен драскотина под брадичката. Докато се мъчеше да се изправи на крака и да приглади избелената си коса, тя отново погледна нагоре към улицата, от която току-що бяха слезли.