Беше някакъв живот. Съвсем не съвършен, но и съвсем малко нещастен. Живот, който човек би могъл да извае в нещо като удовлетвореност, та дори резултатът да се окаже безформен и лишен от смисъл.
Не се беше оказала вещица. Не бе притежавала духа на шаман и никога нямаше да стане Ездачка на пъстрия кон. А когато краят на този живот бе дошъл за нея и хората й, в онова утро на ужас и жестокост, единственото, което бе проявила тогава, бе проклет егоизъм — в отказа си да умре, в бягството си от всичко, което бе познавала.
Това не бяха добродетели.
Тя нямаше добродетели.
Стигна до централното спираловидно стълбище — стъпалата бяха ниски, ала прекалено широки за човешки крака — и пое нагоре. Задъха се, докато се изкачваше етаж след етаж, нагоре и извън Корена, в долните зали на Захранването, където платформата с противотежести я вдигна по вертикална шахта покрай кипящите цистерни плесен и натъпканите с ортен и гришол кошари, докато не се разтърси тежко и не спря със скърцане в подножието на Утробата. Тук я връхлетя врясъкът на малките, хрипливите болезнени писъци, докато ги подлагаха на жестоките операции — тук с мрачна неумолимост се решаваха съдби, — и възстановила донякъде дъха си, тя се заизкачва припряно през нивата на ужасното насилие и вонята на изпражнения и паника, лъснала като масло по меката козина на гърчещите се от всички страни тела — тела, които отбягваше старателно да погледне, забързана нагоре и запушила ушите си с длани.
От Утробата до Сърцето, където вече минаваше покрай гигантски фигури, които не й обръщаха никакво внимание и от чийто път трябваше да се присвива и отдръпва, за да не я прегазят с чудовищните си ноктести стъпала. От двете страни на централната рампа стояха войници Ве’Гат, дваж по-високи от нея и напомнящи в странната си броня за огромния механизъм на Корена дълбоко долу. Решетъчни забрала скриваха лицата им освен зъбатите зурли, а очертанията на челюстите им им придаваха грозни усмивки, все едно че самото предназначение на породата им им носеше радост. Верните воини на К’Чаин Че’Малле плашеха Калит много повече от Дж’ан или К’елл. Матроната ги раждаше в неизброима чет.
Не беше нужно никакво друго доказателство: предстоеше война.
Това, че Ве’Гат причиняваха на Матроната ужасна болка, че всеки от тях биваше изхвърлян от нея сред каша от кръв и воняща течност, бе станало несъществено. Необходимостта, Калит знаеше това много добре, е най-жестокият господар от всички.
Никой от двамата войници, пазещи рампата, не я спря, когато стъпи на нея. Плоският камък под ходилата й беше нашарен с дупки, предназначени да задържат ноктестите пръсти. От дупките я лъхна прохладен въздух — потапянето в хладината на рампата явно служеше да притъпи инстинктивния страх, който К’Чаин изпитваха, докато механизмът се издигаше нагоре със скърцане и стон през нивата на Сърцето, за да стигне до Очите, Вътрешната цитадела, Гнездото Ацил и дома на самата Матрона. Сега, докато се возеше сама, тя чуваше само шепота на въздуха, който винаги я объркваше с усещането, че пропада, докато всъщност се носеше нагоре. Потта й бързо изстина и тя почти трепереше, когато рампата забави и спря при долното ниво на Очите.
Стражите Дж’ан видяха идването й по извитото стълбище, което водеше до Гнездото. Като Ве’Гат, те също бяха привидно безразлични към нея — но и да не беше така, нямаше да видят в нея никаква заплаха за Матроната, която бяха родени да защитават. Калит не беше просто безвредна; тя беше негодна за нищо.
Горещият вмирисан въздух я погълна, обви я като във влажно наметало, щом тръгна към стълбището и се заизкачва тромаво към леговището на Матроната.
Един последен страж стоеше горе на площадката. Най-малко хилядагодишен, Бре’ниган беше мършав и висок — по-висок дори от Ве’Гат, — а люспите по тялото му бяха добили сребриста патина, което му придаваше призрачен вид, сякаш е изсечено от избеляла на слънцето слюда. Нито зеница, нито ирис се виждаше в присвитите му на цепки очи, само мътножълто, замъглено от катарактите. Калит подозираше, че телохранителят е сляп, но всъщност нямаше как да го разбере, защото задвижеше ли се Бре’ниган, движенията му бяха съвършено уверени, дори гъвкави и плавно изящни. Леко извитият меч, окачен на месингова халка на бедрото му — халка наполовина набита в кожата му, — беше дълъг, колкото бе висока Калит, с керамично острие с леко синкав оттенък, само гладкият остър ръб блестеше сребрист.