Армията, както се оказа, бяха шестима от охраната на заведението, въоръжени с тояги, но боят в стаята стана гаден едва когато дебеланата се намеси отново, размахала стола.
Брис Бедикт предпазливо отпи от чуждестранния ейл, озадачен от пъстротата на участниците в гадаенето: последният, май някакъв бивш жрец, дойде явно пиян и гледаше уплашено.
Особена пасмина бяха тези малазанци. С талант да съчетаят небрежната фамилиарност с най-мрачния и тежък проблем за решаване, безгрижната отпуснатост и хлабава дисциплина с жесток професионализъм. Признаваше си, че е някак странно очарован от тях.
В същото време адюнктата бе някак още по-предизвикателна в това отношение. Въпреки благородното си потекло — което трябваше да я е приучило на някакво елементарно благоприличие — Тавори Паран като че ли беше буквално лишена от каквито и да било социални обноски; а военният й ранг пък би трябвало да е позагладил резкия й нрав. Адюнктата бе непохватна в командването и тромава в общуването, сякаш непрекъснато я отклоняваше някакво непреодолимо препятствие.
Брис допускаше, че това препятствие най-вероятно се крие в неуправляемостта на армията й. При все това нейните офицери и войници не показваха и най-малкия намек за неподчинение, нито едно завъртане на очи зад гърба й, нито един кос поглед. Тук имаше вярност, да, но с някакъв странен привкус, чието естество Брис все още не беше в състояние да определи.
Какъвто и да беше източникът на държането на адюнктата, тя явно не можеше да се справи с него и Брис смяташе, че това бреме бавно, но все по-силно я притиска.
Повечето други му бяха непознати, или в най-добрия случай смътно познати лица, свидетелстващи за някаква стара случайна среща. Познаваше Върховния маг Бен Адефон Делат, когото другите малазанци знаеха като Бързия Бен — макар че за Брис в това прозвище липсваше респектът, който Цеда определено заслужаваше. Познаваше също така Хедж и Фидлър — двамата бяха сред войниците, появили се първи в двореца.
Други в групата го изумиха. Две деца, момче и момиче, и една жена Тайст Андий, зряла на години и поведение и явно притеснена от включването й в тази пъстра компания. Всички останали, с изключение на бившия жрец, бяха офицери или войници в армията на адюнктата. Двама морски пехотинци със златисти кожи и руси коси — и двамата съвсем не млади — Геслер и Сторми. Невзрачен младеж на име Ботъл, който не можеше да е на повече от двайсет; и адютантът на Тавори, изумително красива татуирана офицерка, която се движеше с изяществото на танцьорка, а екзотичните й черти само се подсилваха от усещането за някаква неизказана скръб.
Войнишкият живот беше труден, Брис го знаеше много добре. Приятели, изгубени по ужасен и внезапен начин. Белези, избелели с годините, съкрушени амбиции и изоставени мечти. Светът на възможностите се смаляваше и предателствата дебнеха от всяка сянка. Един войник трябва да вложи доверието си у този, който го командва, а оттам нагоре у този, на когото служи командирът. В случая с тези Ловци на кости Брис разбираше, че те и тяхната адюнкта са били предадени от владетеля на империята им. Носеха се без посока, подмятани от теченията, и единственото, което можеше да направи Тавори, бе да задържи армията сплотена: това, че бяха предприели нашествие в Ледер, само по себе си беше необичайно. Дивизии и бригади — в историята на собственото му кралство — се бяха бунтували срещу далеч не толкова крайни заповеди. Само по тази причина Брис хранеше искрено уважение към адюнктата и беше убеден, че тя притежава някакво скрито качество, тайна добродетел, която войниците й добре разбираха и на която откликваха — и Брис се чудеше дали ще може да я види самият той, може би същата тази нощ.
Макар и да стоеше спокойно, любопитен и леко напрегнат, и да отпиваше от ейла си, той добре усещаше нарастващото напрежение в стаята. Никой не беше радостен, най-малко от всички сержантът, който щеше да съживи картите — горкият човек изглеждаше скапан като куче, току-що преплувало река Ледер, със зачервени помръкнали очи и унило лице.
Младият войник, Ботъл, се суетеше около Фидлър и — може би заради Брис — заговори тихо на сержанта на търговската реч.
— Време е за малко ръждива ръкавица, а?
— Какво? За какво?
— Онова пиене, дето го измисли на последното гледане…
— Не, никакъв алкохол. Не и този път. Остави ме на мира. Докато се подготвя.
— Как ще разберем кога си готов? — попита Лостара Юил.
— Просто насядайте, в какъвто и да е ред, капитане. Ще разберете. — Хвърли умолителен поглед към адюнктата. — Твърде много сила има тук. Твърде много. Представа нямам какво ще извадя. Това е грешка.