Фидлър се обърна към адюнктата.
— Знаехте го, нали?
Зяпнала и пребледняла като платно, тя мълчеше.
— За теб, Тавори Паран… нищо.
Тя трепна.
Вратата внезапно се отвори и пантите изскърцаха в замръзналата тишина.
Турудал Бризад пристъпи в стаята и спря. „Турудал Бризад… не, разбира се, че не. Блудния. Който стои невидим зад Празния трон. Чудех се кога ще се покажеш.“ Брис осъзна, че е извадил меча си. Осъзна също, че Блудния е дошъл, за да го убие — деяние без причина, желание без мотив — или поне без никакъв въобразим мотив за когото и да било освен за самия Блуден.
„Той ще ме убие.“
„А след това Фидлър — заради дързостта му.“
„А след това всички останали, за да няма свидетели.“
Фидлър бавно се обърна и огледа Блудния. Усмивката на малазанеца беше смразяваща.
— Ако онази карта беше за теб, щеше да е напуснала масата в мига, в който отвори вратата. Знам, мислиш, че ти принадлежи. Мислиш, че е твоя. Грешиш.
Единственото око на Блудния сякаш изригна.
— Аз съм Господарят на Плочите…
— А на мен ми е все едно. Давай тогава. Играй си с твоите плочи. Не можеш да се изправиш срещу Господаря на Колодата — времето ти отмина, Блуден.
— Аз се върнах!!!
Блудния, със суровата сила, избуяваща около него, направи още една крачка в стаята, но тихите думи на Фидлър се врязаха в пътя му.
— Не бих направил това.
Древният бог се усмихна презрително.
— Мислиш ли, че Брис Бедикт може да ме спре? Да спре това, което възнамерявам да направя тук?
Веждите на Фидлър се вдигнаха.
— Представа нямам. Но ако направиш още една крачка, Блуден, Господарят на Колодата ще проникне. Тук, сега. Ще се изправиш ли срещу него? Готов ли си за това?
А Брис погледна лежащата на масата карта. Безжизнена, неподвижна. Сякаш се прозяваше като устата на самата Бездна. Той внезапно потръпна.
Кроткото предизвикателство на Фидлър беше спряло Блудния и Брис видя как се пробуди колебанието на красивото някога лице на Турудал Бризад.
— В името на всичко свято — заяви Брис Бедикт, — бездруго няма да минеш през мен, Блуден.
Единственото око блесна към него.
— Нелепо.
— Живял съм в камък, Древен. Изписан съм с неизброими имена. Мъжът, който умря в тронната зала, не е мъжът, който се върна, каквото и да виждаш.
— Изкушаваш ме да те смачкам — почти изръмжа Блудния.
Фидлър рязко се извърна и зяпна картата на масата.
— Той се е разбудил! — Вдигна очи към Древния бог. — Може би вече е твърде късно… за теб.
И Брис видя как изведнъж Блудния отстъпи крачка назад, после още една и трета, а тя го изведе навън през вратата. След миг той изчезна от поглед.
Към пода бавно се смъкваха тела. Доколкото Брис можеше да прецени, никой още не се беше съвзел. Напрежението в стаята някак отслабна, като след изпускане на дълго затаяван дъх.
— Адюнкта.
Погледът на Тавори се измести от празната врата към сапьора.
— Това не беше четене — каза Фидлър. — Никой не беше намерен. Никой не беше поискан. Адюнкта, те бяха белязани. Разбирате ли?
— Да — прошепна тя.
— Тавори… — почти изхриптя Фидлър. Личеше му, че е страшно уморен. — Наистина съжалявам.
Адюнктата само поклати глава.
И Брис осъзна, че макар да не беше разбрал всичко тук, все пак е разбрал достатъчно. И ако това изобщо, изобщо можеше да означава нещо, щеше да повтори думите на Фидлър към нея. Към тази адюнкта, тази Тавори Паран, тази окаяна, самотна жена.
В този момент отпуснатото тяло на Банашар се смъкна върху масата като свален от въжето труп. Бившият жрец изстена.
Фидлър пристъпи към масата и взе картата, наречена „Господар на Колодата“. Огледа я за миг, след което я върна в колодата в ръцете си. Погледна Брис и му намигна.
— Добре изиграно, сержант.
— Усещаше се толкова безжизнена… и още е така. Малко съм притеснен.
Брис кимна и каза:
— Все пак ролята не се усещаше… свободна.
— Вярно е. Благодаря.
— Познавате ли този Господар?
— Да.
— Сержант, ако Блудния беше засякъл блъфа ви…
Фидлър се ухили.
— Щеше да се наложи да действате сам, сър. Все пак прозвучахте съвсем убедително.
— Не само малазанците умеят да блъфират.
И докато се усмихваха искрено един на друг, адюнктата само ги гледаше зяпнала.
Бъг стоеше до задния прозорец и гледаше скромната градина на Серен Педак.
Тази нощ бе нанесена щета, далеч по-голяма от двете срутени сгради. Стаята зад него бе затихнала от мига, в който четенето бе свършило преди малко. Все още се чувстваше… уязвим, почти разбит.
Чу как тя се раздвижи зад него, тихото изпъшкване, когато се изправи и след това застана до него.