— Мъртви ли са, Бъг?
Той се обърна и погледна вече слелите се безцветни локви на пода под двата стола.
— Не знам. Мисля, че да.
— Т-това не… Моля, кажете ми, Цеда, че такава съдба не е била в плановете за тази нощ.
— Не беше, Аквитор.
— Тогава… какво се случи?
Той потърка наболата четина по брадичката си, въздъхна и поклати глава.
— Тя избира тясна пътека… богове, каква дързост! Трябва да говоря с краля. И с Брис. Трябва да решим…
— Цеда! Кой уби Пиносел и Урсто?
Той се обърна към нея и примига.
— Смъртта само премина. Дори Блудния беше… отпратен. — Изсумтя. — Да. Отпратен. Толкова сила има в тази Драконова колода. В подходящи ръце би могла да изцеди всички ни. Всеки бог, нов и древен. Всеки асцендент, привлечен в роля. Всеки смъртен, обречен да стане лице на карта. — Отново се загледа през прозореца. — Той пусна една на масата. На твоя син. Масата ще го задържи, така каза. По този начин не се опита да посегне на сина ти. Остави нещата на мира. Него остави на мира. — Потръпна. — Пиносел и Урсто… те просто седяха твърде близо до огъня.
— Те… какво?
— Гадателят удържа, Аквитор. Никой не нападна Урсто и Пиносел. Дори картата на вашия нероден син не се опита да посегне на него. Гадателят я заключи. Както дърводелец би забил пирон в дъска. Бездната да ме вземе, самата нагла сила да го направи ме оставя без дъх. Аквитор, Урсто и Пиносел бяха тук, за да ви защитят от Блудния. И да, усетихме го. Усетихме убийственото му желание. Но след това той бе отхвърлен, силата му бе разпръсната. Това, което дойде на мястото й, бе като лика на слънцето, растеше и растеше, стана толкова огромно, че изпълни целия свят — те бяха като приковани там, заклещени в тези столове, не можеха да мръднат… — Тръсна глава. — Всички бяхме така. — Погледна локвите на пода. — Аквитор, наистина не знам дали са мъртви. Господарят на Смърт не се нахрани с никого тази нощ, освен с няколко окаяни души в един хан. Може просто да са се… разпаднали… и след време ще се възстановят отново, ще намерят формите си — своята плът и кости — отново. Не знам, все пак ще се надявам.
Тя се взираше в лицето му и той се зачуди дали е успял да прикрие тревогата си, скръбта си. Погледът в очите й говореше за провала му.
— Говорете с този гадател — каза тя. — И… помолете го… да се въздържа. Никога повече в този град. Моля ви.
— Той не го искаше, Аквитор. Направи каквото можа. Да защити… всички. — „Освен самия себе си, мисля.“ — Не смятам, че ще има друго четене.
Тя се загледа през прозореца.
— Какво ли го очаква? Моя… син — попита шепнешком.
Той разбра въпроса й.
— Ще има вас, Серен Педак. Майките притежават сила, огромна и странна…
— Странна ли?
Бъг се усмихна.
— Странна за нас. Необяснима. Също тъй, бащата на вашия син беше много обичан. Ще са налице някои от приятелите му, които не биха се поколебали…
— Онрак Т’емлава — каза тя.
Бъг кимна.
— Имасс.
— Каквото и да е това.
— Аквитор, Имасс е много неща, а сред тези неща едно качество се извисява над всички останали. Тяхната вярност не може да бъде накърнена. Те чувстват такива сили с дълбочина, огромна и…
— Странна?
Бъг премълча. Знаеше, че би могъл, ако реши, да се обиди от намека в тази единствена дума, който тя бе добавила във фразата му. Вместо това се усмихна.
— Все пак.
— Съжалявам, Цеда. Вие сте прав. Онрак беше… забележителен, донесе ми голяма утеха. Все пак не очаквам да ме посети отново.
— Ще дойде, когато синът ви се роди.
— Как ще разбере кога се е родил?
— Защото неговата жена, Гадателката на кости Килава, благослови вас и детето ви. По този начин тя остава в течение за вас и за състоянието ви.
— О. Дали е усетила и тази нощ тогава? Риска? Опасността?
— Може би — отвърна Бъг. — Трябва да е била… угрижена. И ако беше станал някакъв пробив, който да ви заплаши пряко, подозирам, че да, тя щеше да се… намеси.
— Как би могла да се надява, че ще ме защити, щом трима Древни богове вече са се провалили? — попита Серен.
Бъг въздъхна.
— Убеденост, която бавно започвам да приемам. Повечето хора не разбират силата. Гледат на нея изключително като на борба; това срещу онова — кое е по-голямото? Кое печели, кое губи? Силата не е толкова в действителния конфликт — разбиран като причиняването на взаимни вреди, което конфликтът предполага, и как тези вреди правят някого уязвим — не толкова в действителния конфликт значи, колкото в твърдения. Присъствието, Аквитор, е най-истинското изражение на силата. А присъствието, в сърцевината си, е заемане на пространство. Утвърждаване, ако предпочитате. Такова, което трябва да бъде признато от други сили, по-малки или по-големи, без значение.