— Не съм убедена, че ви разбирам.
— Килава би призовала присъствието си, Аквитор. Присъствие, което ви обгръща. Ако все още държите на опростени сравнения, то тогава ви казвам, тя щеше да е като камък в поток. Водата може да мечтае за победа, може дори да копнее за нея, но най-добре е да се научи на търпение, нали? Помислете за всеки пресъхнал поток, който сте виждали, Аквитор, и преценете кой е крайният победител в тази война на търпение.
Тя въздъхна и Бъг усети умората й и й се поклони.
— Сега ще ви оставя — притискат ме спешни дела, — но опасността за вас и за неродения ви син отмина.
Тя кимна към локвите.
— Сега… просто да ги избърша ли?
— Изчакайте до заранта — възможно е дотогава да не намерите нищо повече от петно.
— Мога да го соча, когато имам гости, и да казвам: „Ето там се стопиха двата бога.“
Да, нужно й беше да се защити от събитията от тази нощ. Нямаше място в мислите й, засега, за нищо друго освен за детето в нея. Въпреки думите си обаче не беше безразлична към разпадането на Пиносел и Урсто. Всичко в този момент опираше до самообладание — а то, разбираше Бъг, идваше от онази неизразима сила в една жена, на която предстои да стане майка.
— Упорити са тия двамата. Не бих ги зачеркнал все още.
— Дано да сте прав. Благодаря ви, Цеда — дори да не беше възникнала заплахата, искрено ценя готовността ви да ни защитите. Моля, не се обиждайте, ако добавя, че се надявам никога повече да не преживея нощ като тази.
— Не се обиждам. Лека нощ, Аквитор.
Извън разгара на мига, в хладния отток на последствията от един конфликт, в замаяния още ум на Блудния се появи смътно просветление. Макар да не знаеше всъщност дали Господарят на Колодата наистина се беше пробудил — както бе заявил малазанецът, — рискът от преждевременен сблъсък бе твърде голям. Колкото до Брис Бедикт и неговата дръзка наглост, о, това бе съвсем друг въпрос.
Блудния стоеше в една задна уличка недалече от малазанския щаб и трепереше от гняв и още нещо, нещо, чийто вкус бе превъзходен. Обещанието за мъст. Не, Брис Бедикт нямаше да преживее завръщането си до двореца. Без значение бяха уменията с меча на този глупак. Никакъв меч не можеше да е защита срещу грубата атака на магията на Блудния.
Вярно, това нямаше да е леко, невидимо побутване. Но старите навици, заради самата им предсказуемост, можеше да се използват. Освен това понякога дискретността не удовлетворява. Спомни си с удоволствие как държеше главата на Пернатата вещица под водата, докато немощната й борба не секна. Да, имаше величие в това да си убедителен, да си толкова прям в налагането на собствената си воля.
Можеше да стане пристрастяващо. Но той всъщност нямаше нищо против.
Гадателят обаче се беше оказал… плашещ. Онези, които се чувстваха нещастни при използването на собствената си сила, винаги смущаваха Блудния, защото не можеше да проумее такива същества, не можеше да разбере неохотата им, самоналожените правила, които управляваха поведението им. Мотивите са нещо съществено — не можеш да разбереш враговете си без усет за това какво искат, за какво жадуват. Но този гадател… единственото, за което жадуваше, бе да го оставят на мира.
Навярно това всъщност можеше да се използва. Но пък когато бе тласнат, гадателят не се поколеба да отвърне. Без да мигне, усмихнат, ужасяващо самоуверен. „Остави го засега. Помисли за другите… някакви заплахи към мен?“
Около детето на Аквитора се бяха събрали защитници, за да го опазят. Онези жалки пияници. Маел. Други сили също така. Нещо древно, с черна козина и огнени очи — беше чул предупредителното му ръмжене, като небесен грохот — и това се бе оказало достатъчно, за да го откаже.
Е, детето можеше да почака.
О, тази война бе жестока, и още как. Но имаше потенциални съюзници. Банашар. Слаб мъж, до когото можеше да прибегне отново. И Финир, уплашеният бог на войната — да, можеше да се захрани със силата на този глупак. Можеше да вземе каквото иска в замяна на убежището, което предлагаше. А имаше и други сили, далече на изток, които като нищо можеха да оценят високо съюза си с него.
Все още имаше да се свършат много неща. Но засега, тази нощ, щеше да приключи с онази жалка купчина броня Брис Бедикт.
И тъй, той зачака глупакът да напусне щаба. Никакви деликатности този път. Не, само ръцете му на гърлото на кучия син щяха да утолят дълбоката му злост. Да, така беше: мъжът, който умря, не беше същият, който се върна. Бе много повече Брис Бедикт от безкрайния низ имена, всечени в камъка на душата му. Имаше и още нещо. Сякаш този човек хвърляше повече от една сянка. Ако Брис беше предопределен за още нещо, за нещо повече, отколкото беше сега, то Блудния трябваше да премахне тази заплаха незабавно.